– Джаки Шоу? – попита Еди, когато стигнаха до масата в ъгъла.
Мъжът вдигна глава.
– Кой пита? – попита на свой ред той и ги огледа с мътен поглед.
Изглеждаше на около петдесет години. Едното му око бе забулено от перде. Зъбите му бяха изгнили. Еди дръпна два стола и седна на единия. Джо се настани на другия. Еди си беше подготвил обяснението.
– Казвам се Еди Галахър. Репортер съм. Работя по един материал за „Ван Хутън“ и историята на търговското корабоплаване в Ню Йорк. Чудех се дали...
– Разкарай се – изръмжа Шоу.
– Еди, мисля, че е пиян – прошепна Джо.
– Може и тъй да е, сестро, ама глух не съм – озъби се Шоу. – И хич не съм достатъчно пиян, че да говоря за двамата Монтфорт. Нито с вас, нито с никой друг.
Той стисна силно чашата си, докато говореше.
Когато чу от устата на мъжа фамилното си име, Джо усети как косъмчетата по врата ù настръхват. Той знаеше нещо, сигурна беше. Погледна Еди и по лицето му позна, че и той мисли така. Не биваше да пропиляват този шанс. Тя реши да рискува.
– Господин Шоу, казвам се Джоузи Джоунс. Аз също съм репортер.
– Пукнат грош не давам коя си – заяви Шоу.
Джо не се отказа.
– Позволете ми да говоря откровено. С колегата ми не работим върху материал за „Ван Хутън“. Всъщност разследваме смъртта на Чарлс Монтфорт. Според нас е бил убит. Опитваме се да разберем защо – обясни тя.
– Убит, а? – в здравото око на Шоу изплува страх. – Ако ще погребваш миналото, трябва да го погребеш надълбоко, момиче. Плитките гробове винаги разкриват обитателите си – той допря пръст до козирката на шапката си. – Лека ви нощ.
Тръгна да се изправя, а Джо и Еди се спогледаха уплашени да не го изпуснат.
– Господин Шоу, ще ми позволите ли да ви купя питие? – попита бързо Еди.
Шоу поклати глава.
– Едно няма да ми стигне, синко – рече и пак започна да става от мястото си.
– Ами цяла бутилка? – предложи Джо, решена на всичко, за да го задържи. – Плюс това – добави тя и сложи една от петдоларовите банкноти на масата, но без да я пуска.
Пет долара щяха да бъдат цяло богатство за Шоу, както и за всеки друг в бара. Шоу се обърна и я изгледа. Видимо водеше вътрешна борба. Тя не беше сигурна кой ще победи – страхът му или нуждата от джин.
– Откъде се пръкна, сестро? Сериозно ли говориш? – рече накрая.
– Да. В интерес на истината говоря напълно сериозно – отвърна Джо с надеждата, че си е променил решението и ще се върне на мястото си.
Така и стана. Джо бутна парите към него, а Еди отиде на бара. Върна се след минута с още две чаши и мръсна кафява бутилка. Наля в трите чаши и вдигна своята.
– Наздраве – каза, отпи и направи гримаса.
Джо само се престори, че отпива от своята чаша. Питието миришеше на керосин.
– Това за мен ли остава, като свършим? – попита Шоу и кимна към бутилката.
Еди го увери, че ще остане за него, стига да отговори на въпросите им.
– Чувал ли си за кораб на име „Бонавентура“? – започна той.
Шоу внезапно се напрегна, сякаш го бяха полели с ледена вода. Наля си още два пъти и гаврътна чашите наведнъж, после, когато Еди заплаши, че ще му вземе бутилката, започна да говори.
– „Бонавентура“ понякога хвърляше котва в Занзибар. Имаше португалски документи и екипажът беше от португалци. Главорези, до последния. Убиват, без да питат какво и що. Плаваха с кораба само заради парите, а товарът на „Бонавентура“ със сигурност носеше пари. Много пари.
– Чай? Подправки? – попита Еди и хвърли на Джо поглед, пълен с ентусиазъм.
Тя едва се сдържа да не му се усмихне в отговор. Шоу се втренчи в чашата си. Сякаш изобщо не бе чул въпросите на Еди. Джо го подкани наум да продължи да говори, да им каже каквото знае.
– Носеха се слухове за „Бонавентура“. Някои казваха, че изобщо не е португалски кораб, а е на „Ван Хутън“. Естествено, не можаха да го докажат. Трябва да си луд, за да пробваш такова нещо. Онези Монтфорт, Чарли и Филип... не бяха от хората, които е разумно да ядосваш.
Джо знаеше, че баща ù и чичо ù държаха на своето в деловите преговори и бяха строги началници. Знаеше също така, че в едно търговско предприятие съдружниците и служителите невинаги са доволни от условията на всяка сделка. Капитаните и моряците от корабите на фирмата често се оплакваха, че не им се плаща достатъчно. Сега, докато слушаше Шоу, Джо реши, че последните му думи са просто едно от тези обичайни оплаквания.
Еди наля още джин. Шоу гледаше втренчено как алкохолът се стича в чашата му.