– Дори да изпия всичкия джин в Ню Йорк, няма да забравя звуците, които долитаха от оня кораб – рече той.
– Звуци ли? Какви звуци? – обърка се Джо. Чаят и подправките не издаваха звуци.
– Аз бях на „Албион“, клипер, който носеше чай – продължи Шоу. – Това беше преди двайсетина години. Плавахме край бреговете на Мозамбик. Беше нощ и имаше гъста мъгла. Изведнъж „Бонавентура“ се появи от нищото и тръгна към нас. Капитанът ни побесня. Сигнализира им, но оттам не отговориха. Мина на няколко метра от нас, като призрачен кораб. Тогава ги чух. Всички ги чухме. Понякога нощем все още ги чувам – той прокара трепереща ръка по лицето си. – После мъглата скри кораба и ние си продължихме по пътя. Какво можехме да направим?
– Господин Шоу, какво е имало на кораба? – попита Джо нетърпеливо.
Шоу не отговори. Погледна покрай Джо, към бара, а на нея ù се стори, че събира смелост да отговори. После той изведнъж се опули и скочи на крака. Джо се стресна.
– Ей! Къде отиваш? Нали се разбрахме! – викна Еди.
– Извинявай, синко. Животът ми не струва бутилка джин.
– Господин Шоу, моля ви, не си тръгвайте – включи се Джо.
Шоу щеше да хукне, но отчаянието в гласа на Джо го спря.
– Намерете „Носет“ – каза той. – Намерете „Носет“ и ще намерите „Бонавентура“. Бог да ви е на помощ, ако успеете.
Той се запрепъва към вратата, изкачи се по стълбите и изчезна. Джо, горчиво разочарована, погледна към бара, за да види какво го беше изплашило. Видя един мъж, който забързано вървеше към вратата, по петите на Шоу. Беше вдигнал шапка пред лицето си, но Джо успя да мерне късо подстригана коса, суров поглед...
... и буза, обезобразена от дълъг сивосинкав белег.
Глава трийсет и шеста
– Той беше, Еди, знам, че беше той! – каза Джо.
Обикаляше в кръг на улицата в търсене на човека с белега, но той бе изчезнал.
– Кой? За кого говориш? – попита я Еди, когато излезе от бара.
Тя беше изтичала навън като подпалена.
– Човекът, който ей сега излезе от „При Уолш!“ Той е същият, когото видяхме в музея. Онзи, който ни търсеше из скулптурната галерия.
– Джо, сигурна ли си?
– Напълно. Преследва ни. Кой е? – попита тя.
– Нямам представа – отвърна Еди. – Но Шоу го познава. И нищо повече няма да ни каже.
Еди тръгна обратно към „Мълбъри“. Джо го последва.
– Какво е имало на този кораб? – с раздразнение каза Еди. – С какво са търгували „Ван Хутън“, освен с чай и подправки?
– Кафе, хинин и какао. Но ние даже не сме сигурни дали корабът е бил на „Ван Хутън“. И Шоу не беше сигурен – напомни му Джо.
Еди ù хвърли кос поглед.
– Ти все още ли вярваш, че никой във „Ван Хутън“ не е замесен в нищо нередно? Баща ти бе убит. Някакъв непознат изнудва Скъли. Странен, призрачен кораб кара подозрителен товар. А, и да не забравя – някакъв белязан бияч изглежда решен да не допуска да научим нещо повече за кораба или товара.
Саркастичният му тон я нарани, затова Джо не отговори веднага. Думите на Шоу кънтяха в главата ù. „Ако ще погребваш миналото, погреби го надълбоко, момиче. Плитките гробове винаги разкриват обитателите си.“ Завладя я тревога, студена и злокобна като зимна нощ.
– Не знам в какво вярвам – призна тя.
Еди изръкопляска.
– Най-сетне! – възкликна той.
– Налага ли се да говориш толкова снизходително? – раздразнено попита Джо.
– Прости ми – престори се на разкаян Еди. – Исках да прозвучи насърчително, не снизходително.
Джо го изгледа гневно. Нима само преди няколко часа копнееше да го целуне? Сега ù идваше да го удуши. Беше свикнала на учтива отстъпчивост от страна на мъжете и все забравяше, че Еди не е нито учтив, нито отстъпчив. Заспориха разгорещено, но един глас ги прекъсна.
– Еди. Еди Галахър.
Еди замръзна. Протегна ръка и спря Джо. Пред тях стоеше едно момиче, точно на ъгъла на „Байард“ и „Мълбъри”. Беше облечено в копринена рокля на райе, с кадифена наметка и шапка с пера. Джо не би имала нищо против да облече такъв тоалет, а и на момичето той стоеше извънредно добре. Внезапната ù поява обаче подейства дезориентиращо на Джо. Момичето бе толкова красиво и толкова не на място тук. Никой друг, изглежда, не забелязваше. Подминаваха я, без да ù обърнат внимание. „Сякаш – каза си Джо, някой бе хвърлил великолепен скъпоценен камък на мръсната улица и никой не си даваше труда да го вдигне оттам.“
– Фей – кратко каза Еди, без да сваля очи от момичето. Не звучеше щастлив.
Момичето кимна и Джо я позна. Беше същото момиче, което бяха видели на пристанището с Резето, но днес изглеждаше толкова различно. Не само дрехите ù бяха много по-хубави – сега се беше напудрила и косата ù беше червена, не руса.