Глава трийсет и осма
Джо очакваше свирепи злодеи. Пистолети и ножове. Купчини пари. Бутилки джин.
Изобщо не очакваше дантела.
Когато прекрачи през прозореца в леговището на Шивача, почти падна в кошница с дантели. По стените бяха наредени топове плат – фин крепон, коприна, богато извезани дамаски. Имаше купища тенекиени кутии от кафе, пълни с мъниста и копчета. В далечния край на стаята стояха няколко шивашки манекена. На единия бе надяната бледовиолетова рокля, която сякаш бе излязла изпод ръцете на прочутия дизайнер Чарлс Уърт. Джо се приближи до нея и докосна ръкава. Не можа да се сдържи.
– Ще ти стои божествено, скъпа – каза глас.
Тя се обърна и видя мъж, седнал до дървена работна маса. В ръката си държеше внушителна ножица. Беше слаб, с тясно, ъгловато лице, високо чело и хлътнали очи, които проблясваха в мрака. Косата на мъжа, кестенява, изпъстрена със сребърни нишки, беше прибрана в мазна опашка. Облеклото му се състоеше от мръсна бяла риза, сива вълнена жилетка и тесни панталони от същия плат. На едната си китка имаше завързан игленик.
– Джейкъб Бекет, първокласен шивач, на вашите услуги – каза той и сведе глава.
Нещо в усмивката му изплаши Джо, но тя успя да го скрие. Срещна погледа му и се представи:
– Джоузи Джоунс, репортерка. Приятно ми е да се запознаем.
В същия момент една малка, мръсна ръчичка се показа над ръба на масата и хвана копче със скъпоценни камъни. С бързо, елегантно движение мъжът заби ножицата в масата. Джо се сепна, сигурна, че остриетата са се забили в детската ръчичка, но се оказа, че са пронизали ръкава на ризата. Детето, дребно русо момченце с празен поглед, захленчи и започна да се дърпа.
Шивача сложи ръка на главата на момчето.
– Ногин, крадеш за мен, не от мен, забрави ли? Ако ми донесеш нещо, аз ще... – напомни той. – Какво ще направя, момче?
– Храниш Ногин – каза момчето.
– А ако вземеш нещо от мен, аз ще... какво? Хайде, кажи го...
– Биеш Ногин.
– Много добре. Бягай.
Мъжът издърпа ножицата си от дървото и освободи ръкава на момчето, после се обърна пак към Джо.
– Прост е като галош, но има ангелско лице. Толкова е хубав в моряшкото костюмче, което му уших, че дамите замират на място, като го видят, и веднага хукват да му се радват.
– И съвсем не усещат, когато Фей започне да си върши работата – довърши Еди.
Тъкмо беше прекрачил през прозореца, след като издърпа стълбата на балкона. Шивача не обърна внимание на забележката му.
– Седнете, моля – покани ги той и посочи два празни стола до масата. – Фей, скъпа, направи кафе за гостите.
Джо загледа Фей, която отиде до голяма черна печка. Видя още деца, няколко десетки. Всичките бяха слаби, оглеждаха се подозрително и избягваха да срещат погледа ù. Някои имаха синини по ръцете и краката. Най-малките спяха в дървени кошчета. По-големите внимателно лъскаха сребърни прибори, чистеха бижута или подреждаха монети.
Едва тогава Джо си даде сметка колко голямо е предприятието на Шивача. Всички тези сираци бяха възпитавани като престъпници. Тя дотолкова се раз§строи от вида на децата, че заговори, без да помисли.
– Тук си имате фабрика, фабрика за малки крадци. Артфул Доджър би се почувствал у дома си при вас.
– Джо... – предупредително започна Еди.
Но Шивача се усмихна.
– Благодаря ви за комплимента. Творбите на Дикенс ме вдъхновяват, а Фейгин е моят герой.
– Не ви правех комплимент, господине – възрази Джо. – Дикенс е написал „Оливър Туист“, за да възпира престъпността, не за да я насърчава. Вие експлоатирате невинни деца. Превърнали сте ги в престъпници. Не ви ли мъчи съвестта?
– В богаташките квартали животът е черно-бял, но тук, на Завоя е мръсносив – каза Шивача. Вече не се усмихваше. – Аз запазвам живота на изхвърлени деца, това правя. Виждате ли Джейкс ей там? – той кимна към дребно момченце. – Намерих го изхвърлен в клозета, в който е бил роден. А Песоглавата – той посочи слабичко момиченце, чието лице беше нашарено от жестоки белези – беше изхвърлена в една уличка и я бяха нахапали кучета. Снежка открих – той посочи друго момиче, около десетгодишно – на улицата, да замръзва до смърт на Мот Стрийт. Майка ù я изхвърли. Нямаше избор. Вътре имаше още седмина като нея, а печелеше по-малко за цяла година, отколкото харчите вие за някое боне. Прибирам ги и ги храня, а те, от своя страна, трябва да си заработят храната и подслона. Така че не, госпожице Монтфорт, съвестта не ме мъчи. Как е вашата?
Джо премигна.
– Откъде знаете...
– Старая се да знам истинските имена на хората, които влизат в дома ми.