Джо бе поразена, но не възнамеряваше да се отказва от думите си.
– Има сиропиталища, в които тези деца могат да отидат. Има черкви.
– Действително, има ги – съгласи се Шивача. После обърна блестящите си очи към Еди. – И повечето деца биха предпочели да умрат от глад на улицата, отколкото да живеят в тях. Не съм ли прав, господин Галахър?
Еди го изгледа така, сякаш му се искаше да го убие.
– Цяла нощ ли ще си бъбрим? – попита той. – Какво искаш?
Преди Шивача да отговори, Фей, все още в елегантния си тоалет, се появи зад Еди и Джо и сложи чаши с черно кафе пред тях. После заобиколи масата, застана до Шивача и изсипа шепа сребърни копчета на масата.
Очите му светнаха.
– Много добре! Къде ги намери? – попита я.
– В театър „Пастър“ – отвърна тя. – Вмъкнах се в гардеробната и ги отрязах.
Пред изумения поглед на Джо, Фей започна да вади плячката си. Два портфейла и един златен часовник се появиха от джобове, изкусно скрити между плисетата на полата ù. От едната си бота извади сребърна табакера, а от другата – щипка за пари. От корсета ù излязоха пет сребърни долара, последвани от златен пръстен с диамант.
Шивача подсвирна с възхищение, докато оглеждаше пръстена и Фей гордо разказа как се престорила, че се спъва пред театъра, и го свалила от ръката на мъж, който ù помогнал да се изправи.
– Браво – похвали я Шивача и грейна в усмивка.
– Чакай – рече Фей, – има и още нещо...
С подигравателна усмивка тя му подаде златен дамски часовник и петдоларова банкнота.
Джо позна часовника. Бръкна в джоба на полата си. Беше празен.
– Тези са мои! – викна тя.
– Вече не – весело каза Шивача.
– Върни ù ги – нареди Еди.
– Бих могъл – каза Шивача, – но бих могъл и да ги задържа, да ви пребия и двамата и да ви изхвърля през балкона.
Еди се надигна от стола си. Двамата с Джо светкавично бяха заобиколени от десетина деца, всяко с оръжие в ръка – ножица, кухненски ножове, шило за лед, гаечен ключ.
Джо хвана Еди за ръката и го дръпна да седне обратно. Сега вече беше много уплашена, но знаеше, че не бива да губи самообладание. Портретът на адмирал Монтфорт се мерна в главата ù. Чу строгия му глас, който казва, че един Монтфорт прави това, което трябва да се направи. Това, което трябваше да се направи сега, бе да измисли как двамата с Еди да се измъкнат оттук. Живи.
– Какво правите тук? – попита Шивача. – Не обичам репортерите. Особено много не обичам да ги намирам в задния си двор.
– Работим по един материал. Експозе за битовите условия в Завоя – излъга Еди.
Шивача поклати глава.
– Искам истината, момче – каза той.
После с бързо, ловко движение се надвеси над масата и заби ножицата си в дървото – този път само на сантиметри от ръката на Джо.
– Дяволите да те вземат! – извика Еди.
Отново бе скочил от мястото си, готов да се метне върху Шивача, но Песоглавата го спря.
Беше изпълзяла изпод масата безшумно като пепелянка. Сега се изправи между Еди и масата, с шило за лед в ръката. Вместо да го размахва, както преди малко, сега го държеше насочено към една точка под лявото око на Еди. Върхът на оръжието го одраска. По бузата му бавно потече капка кръв.
– Ти може да си се отървал, момче, но аз все още съм тук – изсъска Шивача. – Забрави ли ме? Забрави ли кой съм? Доста смел трябва да си, за да дойде да душиш из Завоя, из моя Завой, без да минеш да се обадиш. Говори. Веднага. Или ще се прибираш опипом.
Само че не Еди започна да говори, а Джо. Беше изпаднала в ужас. Не за себе си, а за него. Толкова бе уплашена, че думите се лееха от устата ù като порой.
– Баща ми бе убит. Опитвам се да открия кой го е извършил и защо. Еди ми помага. Затова сме тук – разказа тя.
Шивача вдигна вежда.
– Продължавай – нареди той.
Джо продължи. Без да поглежда към Еди. Знаеше, че ако го зърне, дори за секунда, ще се срине. Разказа на Шивача за ходенето им до моргата. За Кинч, Елинор Оуенс и „Бонавентура“. Каза, че се връщат от „При Уолш“, където са разговаряли с човек на име Джаки Шоу.
– И какво ви каза Шоу? – попита Шивача. – Искам истината, момиче.
– Не каза много. Не знае кой е Кинч – отвърна Джо, напрегнала всички сили, за да не остави страха да я завладее напълно.
– А за кораба?
– Каза, че „Бонавентура“ хвърлял котва в Занзибар – обясни Джо. – Намекна ни, че носел тайнствен товар, но така и не каза какъв. Мисля, че щеше, но тогава някой го изплаши. Един мъж. Имаше белег на лицето. Тъмноок. С къса коса. Щом го видя, Шоу си тръгна много бързо.
Шивача помисли малко, после кимна.
– Долу, Песоглавке – нареди той.
Момиченцето свали шилото за лед и изчезна обратно под масата, а Джо усети как биенето на сърцето ù се забавя до някакво подобие на нормален ритъм. Страхът я поотпусна, а на мястото му се настани гневът. Шивача бе насилник, а тя ненавиждаше насилниците. Той живееше на гърба на деца и налагаше – и на тях, и на гостите си – подчинение с насилие.