Еди избърса кръвта от лицето си с опакото на дланта.
– Даде ти каквото искаше. Пусни ни – каза той.
– Преди това бих искала да си получа обратно часовника – заяви Джо.
Шивача се изкикоти.
– Не се и съмнявам, че би искала – рече той.
Джо кипна, но лицето ù остана спокойно, както и гласът. Шивача, доколкото виждаше, разбираше от две неща: грубата сила и парите. До първото тя нямаше достъп, но с второто можеше да си послужи.
– Боя се, че не ме разбрахте – поясни тя. – Майка ми ще забележи, че часовникът не е у мен, и ще поиска да узнае какво е станало с него. Не искам да събуждам подозрение у нея. И в момента ми е достатъчно трудно да излизам от дома си през нощта. Може да задържите петте долара.
Шивача я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.
– О, позволяваш ми, значи? Колко мило – саркастично каза той. – Въпреки това се изкушавам да последвам първоначалната си идея и да ви изхвърля през балкона.
Джо го погледна със съжаление.
– Това би бил злополучно решение.
– Много, при това – съгласи се Шивача. – За вас.
– Не, господине. За вас.
– И защо смяташ така?
– Ако ми вземете нещата и ме убиете, ще се лишите от доходна сделка – заяви тя. – Часовникът е само позлатен. Купен е от „Улуърт“. Нима бих проявила глупостта да нося нещо ценно в Завоя? Разбира се, че не. Вече платих за услугите на Резето. Ще плащам и на вас за подобни услуги, както и за всяко сведение, свързано с Кинч или „Бонавентура“.
Тя махна с ръка към децата.
– Тези деца ходят навсякъде, не е ли така? Може някое от тях да види Кинч. Предложението ми ще ви донесе по-голяма печалба от тази, която ще получите от продажбата на една дрънкулка.
Еди премигна. Шивача наклони глава и я изгледа преценяващо.
– Истинска Монтфорт – изкоментира той. После рязко кимна на Фей. Тя подаде на Джо часовника, но петдоларовата банкнота даде на Шивача.
– Как да ù взема файтон за вкъщи без пари? – попита Еди.
– Умен младеж си. Ще измислиш нещо. Но внимавайте, мили мои. В Завоя е опасно – завърши Шивача с подкупваща усмивка.
Джо не я интересуваха файтоните и колко време ще трябва да върви пеша до дома си. Единственото, което изпитваше в момента, бе облекчение, че са оцелели след разговора с този толкова опасен човек. Тя се изправи с едно-единствено желание в главата – да отиде някъде далеч от него.
Еди също стана и двамата се приготвиха да си тръгнат, когато Джо видя как Фей, която бе свалила грима си, хвана косата си и я дръпна. Беше перука. Истинската ù коса, прибрана на тила в кок, беше сребристоруса. Двете се вторачиха една в друга.
Джо бе ядосана на Фей за това, че ги доведе тук, но в същото време бе и заинтригувана. Доколкото можеше да прецени, бяха на една възраст, но това бе единственото общо нещо между тях.
– Изглеждаш съвсем различно – каза Джо.
– Това е целта – отвърна Фей.
– Светла е като приказно създание. Затова ù викам Феята Фей. Дойде при мен съвсем мъничка. Впиянчената ù майка я изоставила на едно стълбище. Беше много слаба и болна, извади късмет, че я намерих. Отличничка е моята Фей. Бързо научи занаята. С това лице и с роклите, които ù шия, може навсякъде да изглежда като у дома си, но, уви, започва да става известна. Познават я въпреки ружа и перуките – въздъхна той. – Кариерата ù на джебчийка е към края си и я очаква нова. Под полата си има нещо по-ценно от портфейлите и копчетата.
Фей отвърна поглед, но не и преди Джо да забележи безнадеждността в очите ù.
Шивача също я видя.
– Е, стига, де! Така ли ми се отплащаш за добрината? – той стана и се приближи към Фей. Застана зад нея. – Прибрах те от улицата, момиче. Научих те на занаят.
Той прокара ръце по талията и хълбоците ù. Тя се напрегна, но не помръдна.
– Когато му дойде времето, мадам Естер ще те научи на още един. Само богаташите могат да си позволят да стоят със скръстени ръце – завърши той и изгледа многозначително Джо.
Джо настръхна, докато гледаше как Шивача докосва Фей.
– Коя е мадам Естер? – попита тя. Обръщаше се към Фей.
В очите на момичето проблесна страх. Тя се обърна, без да продума, и отиде до печката, където се престори на заета.
Джо искаше отговор. Обърна се към Шивача.
– Коя е мадам Естер?
Еди я хвана за ръката.
– Забрави – каза той. – Тръгваме си. Веднага.
Когато слязоха по стълбата, видяха, че дворът се е опразнил. Веднага щом стълбата се прибра нагоре, Шивача се появи на балкона.