– Не може ли поне да му затворим устата? – попита тя.
– Не и ако не искаме да му счупим челюстта – отвърна Оскар безстрастно. – Мускулите са вкочанени. Ригор мортис е настъпил. Ще го отпусне след няколко часа. Не се притеснявай. Погребалният агент ще го разкраси за погребението.
„Надявам се“ – помисли си Джо, която се разстрои да види стария семеен приятел, човека, когото бе познавала през целия си живот, проснат по гръб на бялата маса в градската морга. Шокът от новината още не беше изчезнал и тя се запита, загледана в тялото на масата, дали смъртта на Скъли имаше нещо общо с тази на баща ù.
Ченгетата казаха, че Скъли се удавил – беше ù обяснил Еди в музея. – Работил до късно в кабинета си и когато си тръгнал, била паднала мъгла. Смятат, че объркал пътя и паднал в реката.
Според Джо това беше невъзможно и тя го каза на Еди.
– Ричард Скъли ходеше пеша до кея на „Ван Хутън“ всеки ден освен неделя – обясни тя. – Можеше да мине „Пекс Слип“ и със завързани очи.
– Имам лошо предчувствие за тази работа, Джо. Тялото е в моргата. Отивам да видя какво мисли Оскар – бе казал Еди.
Беше се опитал да я разубеди да не идва с него, но усилията му бяха обречени. Беше тръгнала от музея няколко минути след него, за да не ги видят заедно, и се беше качила в друг файтон.
– Записвайте си бързо, деца – посъветва ги Оскар. – Погребалният агент е на път. Ченгетата доведоха Филип Монтфорт и Алва Бийкман да идентифицират трупа. Като свършиха, Бийкман потегли към погребалния агент, а Монтфорт отиде да уведоми семейството.
„Горкият чичо Филип – помисли си Джо. – Първо изгуби баща ми, а сега и господин Скъли.“
Еди извади от джоба си бележника, а Джо се наведе над тялото на Ричард Скъли и го огледа. Кожата му имаше восъчносив цвят, освен няколко пурпурни петна по лицето, гърдите, корема и горната част на бедрата. Очите му бяха полузатворени, а кожата около тях беше силно подпухнала, изпълнена с толкова тъмна кръв, че изглеждаше черна. Пръстите му бяха свити към дланите. Челото му беше изцапано с тиня от дъното на Ист Ривър. Оскар бе сложил кърпа върху слабините му, когато Джо и Еди пристигнаха, за да запази невинността на Джо.
Джо обаче не смяташе, че невинността ù има нужда от пазене. Първия път, когато бе дошла в моргата, бе завладяна от ужас и тъга. Още изпитваше тези чувства, но те бяха изместени на заден план от силното желание да разбере точно как се е оказал Ричард Скъли в реката.
– Имаш ли представа кога се е удавил Скъли? – попита Еди. – Тази сутрин? Снощи?
– Не се е удавил – рече Оскар.
– Стига, де, Оск. Открили са го във водата – напомни му Еди. – Ченгетата са го извадили. Имало цял куп свидетели.
– Не казах, че не са го намерили във водата. Казах, че не се е удавил.
– Да не ми казваш...
– Че Ричард Скъли е бил убит? Да, това ти казвам.
Еди подсвирна тихо.
Джо се вкамени. Беше ù трудно да повярва, че Ричард Скъли просто е паднал във водата, но и споменаването на думата „убийство“ отново беше трудно за преглъщане.
– Откъде знаеш, Оскар? – попита тя.
– Както начало, няма пяна – започна Оскар и посочи носа и устата на Скъли.
– Пяна ли? – повтори Джо.
– Смес от вода, въздух, слуз и понякога кръв, която става на пяна, докато удавникът се опитва да диша. Липсата ù предполага, че Скъли не се е опитвал да диша, когато се е озовал във водата. Което значи, че вече е бил мъртъв. Има и още нещо – каза той и обърна трупа на една страна.
Джо направи гримаса, щом зърна жестокото разкъсване на тила на Скъли. Черепът му бе разбит. Костта приличаше на напукана яйчена черупка.
– Травма от тъп инструмент – заяви Оскар. – Оръжието е било изкривено според мен. Бейзболна бухалка може би. Или някаква палка. Ударът е раздробил и париеталната, и окципиталната кост и е причинил периорбиталните ехимози...
– Говори човешки, Оскар – напомни му Еди, който пишеше трескаво.
– Черните кръгове около очите. Кръв от фрактурата е проникнала в синусите и в тъканите около очите и е оцветила кожата. Мъжът, който го е ударил...
Джо го прекъсна:
– Откъде знаеш, че е бил мъж?
– Защото се изисква сила да раздробиш нечий череп. Също така увереност.
Джо се замисли.
– Трябва ти увереност, за да убиваш, така ли? – попита тя.
– Във всеки случай помага – отвърна Оскар. – Гневът също върши работа, но резултатите са по-мърляви. Това е станало бързо и чисто. Убиецът е ударил силно и точно. Мъжете по правило са по добри в замахването с тъпи инструменти, защото го практикуват по-често от жените. С чукове и брадви. Със сатъри. С коси.
– Кьолер видя ли това? – попита Еди.