– Да – отвърна Оскар. В гласа му се долавяше недоволство.
– И въпреки това твърди, че е удавяне?
– Казва, че Скъли си е ударил главата в някой от стълбовете на кея, когато е паднал във водата.
– Това възможно ли е? – попита Джо.
Оскар я изгледа над очилата си.
– Не, освен ако не е имал навика да върви заднешком.
Той прокара ръка по гърба на Скъли. Потупа с пръст едно тъмнопурпурно петно.
– Ливор мортис. Когато сърцето спре да бие, кръвта се стича към ниските части на тялото и се оформя в такива петна. Реката край „Пекс Слип“ не е особено дълбока и морякът, който открил Скъли, каза, че лежал по гръб. Както виждаме, наистина има петна от ливор мортис по гърба му.
– Мислех, че мъртъвците се носят по повърхността – отбеляза Еди.
– Това става по-късно, когато тялото започне да се разлага. Бактериите в него произвеждат газове, които го подуват и го издигат нагоре. Най-често пресният труп потъва на дъното. Особено ако е облечено в тежко вълнено палто като Скъли – обясни Оскар. – Ченгетата, които го извадили от водата, потвърждават, че лежал по гръб. Но... – Оскар обърна тялото по гръб – имаме следи от ливор и тук.
Той посочи пурпурните петна по дясната буза на Скъли, по гърдите му, по корема и по бедрата.
– Което значи какво? – попита Еди.
– Което значи, че е паднал напред, когато е умрял, и е останал в това положение известно време. Най-малко половин час, вероятно три или четири часа. Когато тялото било хвърлено в реката и паднало по гръб, кръвта се стекла към гърба. Фактът, че ливор мортис по гърба е по-ясно изразен, говори, че тялото е останало по гръб поне десет часа. Тъй като го откриха по обяд, това значи, че е паднал във водата някъде около два през нощта. Добави три чàса, за да обясниш петната от ливор по предната част на тялото, и получаваш час на смъртта около единайсет вечерта.
Оскар опипа бедрото на Скъли, както домакиня би опипала парче месо.
– Напредналият стадий на ригор мортис потвърждава хипотезата ми.
– Значи казваш, че е бил убит около единайсет, но в реката са го хвърлили чак в два... къде е бил през това време? – попита Еди.
– Добър въпрос – рече Оскар. – Обикновено в подобни случаи – добре облечен джентълмен, фраснат по тила през нощта – става дума за обир.
– Но не мислиш, че този случай е такъв? – попита Джо.
– Така мислех, преди да видях ливор по предната част на тялото му. Никой крадец няма да го удари, да го остави да лежи на улицата няколко часа и после да се върне и да го хвърли в реката. А го има и факта, че нищо не липсва. Ако убиецът беше крадец, щеше да му вземе парите, часовника и брачната халка. Сигурно и палтото и обувките. А това тук не е логично. Както и реката.
– Реката ли? Защо? – попита Еди, който не спираше да пише.
– Както казах, водата край „Пекс Слип“ е сравнително плитка, особено на мястото, където е било намерено тялото на Скъли. А и мястото е почти непрекъснато пълно с хора и е малко вероятно трупът да остане незабелязан. Защо му е на убиец, който иска да прикрие престъплението си, да крие трупа на толкова видно място?
Джо знаеше защо. Това знание я изплаши. Тя погледна Еди. Той бе спрял да пише. И той се бе досетил, виждаше го.
– Оскар... – започна той, но думите му бяха прекъснати от гръмовен глас. Идваше от коридора пред вратата.
– Шефът – рече Оскар. – Не обича да забавлявам посетители през работно време. Изчезвайте.
Еди хвана Джо за рамото и двамата забързаха към другия изход. Щом се озоваха на улицата, Джо заговори.
– Сбъркахме, Еди. Кинч е убиецът, нали? Не е искал да крие трупа на Скъли. Искал е да бъде намерен – каза тя. – Точно като с баща ми. Искал е и двете убийства да изглеждат като нещастен случай. Така властите няма да заподозрат убийство и няма да тръгнат да търсят убиеца. Така той остава на свобода и продължава да заплашва останалите съдружници. Ходи при всеки, един след друг.
Еди кимна.
– Мислех, че Кинч не би убил баща ти, защото той е щял да му плати хиляда долара. Но може би не е имал намерение да му плаща повече от това. Може би е отказал. Знаем, че Скъли го направи.
– И Кинч ги е убил и двамата. Същото ще направи и с останалите съдружници, ако и те откажат да му платят.
– Много е възможно, Джо – каза Еди и я погледна сериозно.
Страхът на Джо се превърна в ужас.
– Мили боже – каза тя. – Ами ако чичо ми е следващият?
Глава четирийсет и седма
Двойка расови сиви коне теглеше големия, удобен екипаж на Филип Монтфорт по Медисън авеню. Конете внимателно управляваше кочияшът – мъж, който знаеше, че прекаленото отпускане на юздите води до нежелателно поведение.