Филип ги последва, под ръка с майката на Джо. Джо и Карълайн вървяха последни. Макар Карълайн да бърбореше какъв ли пунш ще сервират у Скъли и че онази пухкава малка Араминта Скъли би трябвало да стои настрана от него, Джо чуваше какво си говорят майка ù и чичо ù.
– Казах ти нееднократно, Ана, че тя е много чувствително момиче. Тежкият шок се отразява особено неблагоприятно на подобни натури и води до нездрави фантазии. Трябва или да я изпратиш обратно в училище, или на дълго гостуване при сестра ти в Уинетка...
Джо се сепна. Точно това не искаше да става.
– ... или поне ù дай повече свобода да излиза и да се вижда с приятелките си, да се разхожда в парка, да ходи по магазините и да прави каквото друго правят момичетата на нейната възраст.
Майка ù кимна и Джо издиша от облекчение, че няма да я заточат у леля ù. Само че думите на Филип засилиха желанието ù да разговаря с него. Не беше приел тревогата ù насериозно. Според него тя си въобразяваше, че има опасност за живота му. Но как да остане насаме с него? И какво по-точно да му каже?
Следващия час Джо прекара в дебнене на подходящия момент. Разхождаше се като всички останали из къщата, поднесе съболезнованията си на семейство Скъли, побъбри си с няколко приятелки, зърна Брам да носи питие на Елизабет Адамс и успя да избегне Маминка, като през цялото време държеше чичо си под око.
Когато го видя, че излиза от приемната – вероятно за да отиде в тоалетната, тя реши да действа. Закашля се и помоли момичетата, с които говореше в момента, да я извинят, с оправданието, че отива да потърси прислужница, която да ù даде чаша вода. Щом се озова в дългия коридор на семейство Скъли, тя видя чичо си. Вървеше обратно към приемната.
– Чичо Филип? – повика го тя. – Имаш ли минутка?
Филип се усмихна.
– За теб, Джо, имам цели часове.
Тъй като времето бе необичайно топло за сезона, семейство Скъли държеше отворена една двойна врата, която водеше към закрита веранда в задната част на къщата, а оттам се излизаше в градината. Джо бе зърнала отворените врати по-рано и сега поведе чичо си към тях. Беше измислила начин да му разкаже всичко, което знае, без да му разкрива как го е научила.
– Много си тайнствена – колебливо рече той, докато я следваше под арка от оголени клони към малка беседка в дъното на градината. – Някакви новини ли имаш? Не трябва ли Брам първо да ми поиска благословията? – пошегува се той.
– О, чичо Филип – с треперещ глас каза Джо.
Той се надяваше на добри новини, а тя щеше да му разкрие една ужасяваща истина. Усмивката на Филип се стопи.
– Какво има, Джо? – попита той с тревога.
Джо си пое дълбоко дъх.
И му разказа.
Глава четирийсет и осма
Филип беше придобил цвета на труп.
Джо му бе разказала всичко случило се, откакто бяха говорили за последен път за смъртта на баща ù, с едно-единствено изключение: не спомена за своята роля в намирането на цялата тази информация. Не искаше той да знае, че се е измъквала тайно от дома си. Със сигурност щеше да сложи край на това, ако разбереше.
Когато свърши с разказа си, чичо ù не продума. Не започна да я поучава, да ù се кара или да заплашва, че ще я изпрати извън града. Вместо това седна тежко на един градински стол и затвори очи. Когато ги отвори отново, изглеждаше по-изтощен от когато и да било. С разбито сърце. Съсипан.
Джо разбираше реакцията му. Той бе в шок. И тя се беше почувствала така, след като разбра истинската причина за смъртта на баща си.
– Съжалявам, чичо Филип. Знам, че е трудно да го приемеш. Знам. И аз не бях на себе си, когато разбрах.
Филип я погледна недоумяващо.
– Джоузефин, това, което ми каза... то е...
– Знам, че звучи фантастично, чичо Филип...
– Така е.
– ... но е истина до последната дума.
– Как, в името божие, научи всичко това? – попита той почти изплашено.
Джо се бе подготвила за този въпрос. Надяваше се, че отговорът ще ù спести неприятностите.
– Наех частен детектив.
– Детектив? – скептично повтори Филип. – Как се казва?
– Оскар Едуардс – излъга тя на момента.
– Бих искал да се срещна с него.
– В момента е невъзможно. Извън града е – продължи да лъже Джо.
– Разбирам. Как финансираш работата му?
Джо се поколеба. Този въпрос не го беше очаквала.
– С пари, които... бях заделила – отвърна тя.
– И вярваш на това, което ти е казал господин Едуардс?
– Напълно, сякаш сама съм присъствала на разкритията – отговори Джо и седна срещу него. – Сега разбираш ли защо съм толкова загрижена за теб?
Филип кимна. Това вдъхна смелост на Джо и тя реши да си насили късмета. Може би самият Филип щеше да ù даде информацията, от която се нуждаеха с Еди.