– Знам, че те държах в неведение, чичо Филип, и съжалявам, но трябва да те попитам нещо. Отговорът ти може да помогне на господин Едуардс. Корабът, който Кинч спомена... „Бонавентура“... Той на „Ван Хутън“ ли е?
– Не. Никога не съм чувал за такъв кораб.
– А „Носет“?
– Да, този беше наш – отвърна Филип.
Джо се приведе напрегнато към чичо си. Помисли си за думите на Джаки Шоу – „Намерете „Носет“ и ще намерите „Бонавентура“. Бог да ви е на помощ, ако успеете.“
– Притежавахме този кораб съвсем за кратко – продължи Филип. – Купихме го през 1871 година. След войната. Планирахме да го ползваме за превози от Занзибар, но така и не успяхме. При една буря край нос Добра надежда вятърът го завлякъл към скалите и го разбил. Повечето от екипажа се удавили, но неколцина успели да се доберат до брега.
Джо се обезсърчи. „Значи Шоу бърка, „Носет“ не може да ни доведе до „Бонавентура“ – помисли си тя. Положи усилия да скрие разочарованието си и зададе следващия си въпрос:
– Има ли някакво основание в твърденията на Кинч? Фирмата някога била ли е уличавана в незаконна дейност?
– Разбира се, че не, Джоузефин! – обидено възкликна Филип.
– Възможно ли е Кинч да е Стивън Смит?
– Как? Както знаеш, той взе един от корабите ни, „Чайка“, за да проучва Сейшелите. Така и не се върна от това пътуване. Никой от екипажа на кораба не се върна. Никой повече не видя „Чайка“. Нашият бизнес е рискован. Твърде често се губят кораби.
– Но възможно ли е да е оцелял? Кинч спомена пирати. Може ли да е бил спасен от пиратски кораб?
– Пирати ли? – Филип не повярва на ушите си. – Мъже с обици, превръзки на окото и папагали на рамото? Джо, сигурен съм, разбираш, че тези твои теории са... ами абсурдни – добави той меко. – Ако Смит бе оцелял след корабокрушението и беше спасен от някого, той със сигурност щеше да се върне в Занзибар.
Джо за пореден път усети как отслабва увереността ù, че Кинч и Стивън Смит са един и същи човек. Може би теорията ù наистина бе абсурдна. Чичо ù определено я караше да изглежда такава.
– Смит имаше дом в Занзибар, вещи – продължи Филип. – Както знаеш, имаше и годеница в Ню Йорк.
– Елинор Оуенс – каза Джо.
– Да – кимна Филип. – Аз бях в Занзибар по това време. Тръгнах за Ню Йорк, за да посетя госпожица Оуенс и да ù предам вещите на Стивън, но докато пристигна, тя беше починала, а родителите ù не пожелаха да се срещнем.
– Той имаше ли други близки? – попита Джо.
– Беше разведен и нямаше деца. Майка му бе все още жива, живееше в Бостън, така че изпратих вещите му на нея. И с това историята приключи – завърши Филип. Погледна Джо спокойно. – Най-убедителното доказателство, поне за мен, че Стивън е загинал, е, че през всички тези години не се чу нищо за него. Нито в Занзибар, нито в Ню Йорк, нито където и да било другаде. Той беше работлив, почтен човек. Не би обърнал гръб на задълженията си – към съдружниците или към любимата си.
И двамата замълчаха за малко, после Филип каза:
– Ще бъда искрен с теб, Джоузефин. Много ми е трудно да повярвам в това, което ми казваш – че брат ми е бил убит. И Ричард също. Че зад всичко стои някакъв тайнствен татуиран мъж...
Джо го прекъсна.
– Трябва да повярваш, чичо Филип. Животът ти и този на останалите съдружници може би зависи от това! – настоя тя.
Беше си помислила, че го е убедила в опасността, която представлява Кинч, който и да е той, и сега се смая, когато разбра, че все така не ù вярва.
Филип вдигна ръце.
– Моля те, не се разстройвай. Обещавам, че ще внимавам и че ще предупредя останалите съдружници за този Кинч. Но в замяна искам и ти да ми обещаеш нещо – да запазим това между нас засега. Ще кажа на останалите, че сам съм научил всичко. Не искам да знаят, че си го направила ти. Може да се разприказват, а пък аз...
– Не искаш скъпоценната ми безупречна репутация да бъде опетнена – раздразнено каза Джо.
Дори в такъв момент чичо ù се тревожеше за шансовете ù да сключи изгоден брак. Това я вбесяваше, но и я трогваше в същото време.
– Да. Именно. Ако става нещо нередно, ще го разкрия, повярвай ми. Но трябва да гледаш към бъдещето, Джоузефин. Това, което се е или не се е случило, не бива да наврежда на брачните ти планове. Или на тези на Карълайн или Робърт. Разбираш ли ме?
Джо знаеше, че говори за Брам Олдрич. Сърце не ù даде да му каже, че тези планове са вече съсипани. Вместо това го увери, че няма да каже нищо на останалите съдружници.
Тя се зарадва, че чичо ù не зададе повече въпроси за Оскар Едуардс. Беше се притеснила, че ще се опита да спре разследването ù, но той и това не направи. Всичко бе минало добре. По-добре, отколкото очакваше всъщност, и това ù донесе огромно облекчение. При все това, когато погледна бледото, изнурено лице на чичо си, сърцето ù се сви.