– Добре – беше казала Ана. – Но не забравяй да седнеш в добре осветена част на читалнята. Не искам да получиш бръчки около очите, Джоузефин, няма да ти отиват. Долан ще те закара там и точно в четири часа ще дойде да те вземе.
Джо толкова се бе зарадвала, че ù идеше да затанцува. Отсега нататък излизането ù от къщи, поне през деня, щеше да е доста по-лесно.
Сега Джо слезе от ферибота и тръгна сред тълпата по Фултън Стрийт, следейки номерата на къщите. Повървя няколко минути, преди да стигне до седалището на „Ернст и Маркъм“. Рецепционистката на фирмата я посрещна топло и ù каза, че господин Реджиналд Маркъм е бил повикан на среща в кабинета на съдружника си, но съвсем скоро ще се върне. Междувременно Кларънс Маркъм, внукът му, би се радвал да я придружи до горния етаж, където се намираха кабинетите на съдружниците.
Кларънс Маркъм се появи веднага, сякаш бе изчаквал подходящия момент. Изглеждаше около двайсет и пет годишен според Джо. Беше пълничък, рус, с мустаци като четка. Заприлича ù на морж.
– Госпожице Монтфорт, за мен е удоволствие да се запознаем – поздрави я той и я поведе нагоре, към кабинета на дядо си. – Моите съболезнования по повод смъртта на баща ви.
Джо му благодари и му позволи да вземе палтото ù и да го закачи на кука в стената. После той ù предложи един от двата стола пред голямото орехово бюро. Рецепционистката донесе чай, а Кларънс се настани до Джо.
– И така, госпожице Монтфорт, разкажете ми за малкия си проект – предложи той. – Може би и аз бих могъл да ви помогна. Мога да ви обясня застрахователния бизнес, ако желаете. Много сложна материя.
– Много мило от ваша страна – благодари Джо и се опита да отдръпне стола си от неговия, тъй като коленете им почти се допираха. – Но всъщност се надявах да разговарям с дядо ви, тъй като въпросите ми се отнасят за покупката на кораби преди доста години.
Кларънс се наведе към нея и я потупа по ръката.
– Попитайте ме. Аз изготвям полиците на „Ван Хутън“. Доста добре съм запознат с корабите им.
Помпозността на Кларънс раздразни Джо, но изглежда, че нямаше как да се отърве от него, докато не дойдеше дядо му. Тя се усмихна насила, свали си ръкавиците и извади от чантата си писалка и бележник.
– Ако не бъркам, първият кораб, който купила компанията, бил...
– Преди да започнем – прекъсна я той, – ще ми позволите ли да кажа колко ви отива тази рокля? – очите на Кларънс обходиха тялото на Джо и се спряха на бюста ù.
Джо се изчерви засрамена. Беше облякла най-хубавата си ежедневна черна рокля и се беше постарала да си направи хубава прическа. Сега ù се щеше да не го беше правила.
– Благодаря ви, господин Маркъм – каза тя, като се постара да прикрие смущението си.
– На пристанището няма много възможности човек да се наслади на прелестите на нежния пол.
– Съжалявам да го чуя. И така, струва ми се, че първият кораб на компанията се казвал...
– Застраховането е тежко занимание, госпожице Монтфорт – не се отказваше Кларънс. – Задълженията ми не оставят много време за създаване на приятелства с млади дами. Предполагам, че при вас проблемът е точно обратен. Красиво момиче като вас сигурно има много ухажори. Сгодена ли сте?
Джо се отврати от него.
– Не, господин Маркъм, не съм – каза тя и се изчерви още по-силно. – Да се върнем на корабите на „Ван Хутън“...
Кларънс се наведе още по-напред.
– В такъв случай ще ми позволите ли да се надявам, че имам шанс?
Джо се дръпна назад.
– Господин Маркъм, предлагам да говорим за кораби. За каквито и да е кораби.
– Разбира се, госпожице Монтфорт – мазно се усмихна Кларънс. – Какво ще кажете да поговорим за кораба на любовта?
Джо онемя от изумление. Кларънс отново потупа ръката ù. Дланта му бе влажна. По челото му бяха избили едри капки пот. Кракът му допираше нейния. В следващия момент, за ужас на Джо, той прокара върха на обувката си по страната на ботата ù.
Джо не знаеше какво да направи. Мъжете от нейния свят не се държаха така. Само че сега не беше в своя свят. Много ù се искаше да нарече Кларънс Маркъм мръсник и да си тръгне, но после си представи как ще каже на Еди, че не е успяла да научи нищо за „Носет“ само защото се е уплашила от малко флирт с крака.
„Тези игри се играят от двама“ – каза си тя.
Пое си дълбоко въздух, вдигна крак и го стовари с всичка сила върху пръстите на Кларънс Маркъм. Той изквича и се дръпна.
– Съжалявам – заяви Джо с тон, който ясно показваше, че никак не съжалява. – Нещо ме докосна по крака. Плъх, струва ми се. Как ще обясня на чичо си, че съм контузила младия господин Маркъм? Той ще попита как се е случило, и аз ще трябва да му разкажа, въпреки че мисълта ме ужасява.