Маркъм пребледня.
– О, няма нужда, госпожице Монтфорт – бързо рече той. – Не и заради мен, уверявам ви.
Той дръпна стола си по-надалече.
– А сега – за корабите...
Джо се усмихна доволно.
– Да, господин Маркъм. Кажете за корабите.
Глава петдесет и шеста
Час по-късно Джо разполагаше с имената и подробните описания на петнайсет кораба – собственост на „Ван Хутън“, но „Бонавентура“ не бе сред тях.
Дядото на Кларънс дойде малко след като тя постави на мястото му младия Маркъм, и самият Кларънс се оттегли светкавично. Старият Маркъм изглеждаше на около седемдесет, имаше рошава сива коса и пищни бакенбарди и носеше костюм, който вероятно е бил на мода преди двайсет години. Освен това бе любезен и внимателен, за разлика от внука си, както и безкрайно подробен в описанията си.
Сега ù разказваше за „Ема Мей“. Докато каканижеше монотонно, Джо скришом си погледна часовника. „Ван Хутън“ притежаваше почти сто кораба. Ако не накараше Маркъм да побърза, щеше да стои тук до полунощ. Без да спира да кима, да се усмихва и да си води записки, тя се замисли как да го разпита за информацията, която всъщност ù трябваше. Целта на идването ù тук беше да изрови всичко, което може, за „Бонавентура“, но инстинктът ù подсказваше да действа предпазливо. Ако корабът беше намесен в нещо незаконно и ако Маркъм знаеше за него, можеше да откаже да разговаря с нея. Избягването на въпроса обаче също нямаше да доведе до отговор. Тя реши, че не ù остава нищо друго, освен директно да попита за кораба.
– Вие сте истински извор на информация, за което ви благодаря – започна тя, когато господин Маркъм ù описа размерите на „Ема Мей“, – но има един кораб, който не сте споменали досега, а аз съм особено заинтересувана от него, тъй като чух един от съдружниците във фирмата – не помня кой, да говори за него. Става дума за „Бонавентура“.
Господин Маркъм поклати глава.
– Не съм чувал за такъв кораб – каза той. – Определено не е на „Ван Хутън“.
Джо бе едновременно облекчена и разочарована. Зарадва се да научи, че подозрителният кораб не е собственост на „Ван Хутън“. Как е възможно съдружниците да са се замесили в сенчести дела, както твърдеше Кинч, ако дори не притежаваха кораба, който е пренасял подозрителния товар? Но в същото време се разочарова, защото не успя да разбере кой все пак е бил собственикът на кораба. Нито Бил Хокинс, нито чичо ù бяха чували каквото и да е за „Бонавентура“, а и двамата бяха отблизо запознати с корабната индустрия. Маркъм беше последната ù надежда.
Джо мълчаливо заслуша Маркъм, който започна да ù разказва за „Перегрин“ – поредния кораб, който съвсем не я интересуваше, и внезапно в съзнанието ù изникна съветът, който ù бе дал Шоу, точно както бе станало, когато говореше с чичо си за „Бонавентура.“ „Намерете „Носет“ и ще намерите „Бонавентура“. Бог да ви е на помощ, ако успеете“ – бе казал Шоу.
Тя реши да попита Маркъм за „Носет“. Чичо ù беше разказал малко за него, но това не ù беше свършило работа. Може би господин Маркъм знаеше нещо повече.
– „Перегрин“, великолепен кораб – каза Джо. – Нямам търпение да науча повече за него, но преди това, господин Маркъм, просто за да, хм, подредя корабите по азбучен ред, бихте ли ми разказали за „Носет“?
Джо помисли, че той или няма да ù каже нищо особено, или ще я отрупа с безполезни подробности. Не очакваше обаче копнежа, който се изписа на лицето му.
– О, небеса – рече той и се облегна в стола си. – От години не съм се сещал за този кораб.
Джо усети как пулсът ù се ускори.
– „Носет“ беше балтиморски клипер – обясни Маркъм.
– Не съм запозната с този вид кораби – призна Джо, записвайки всяка дума.
– Повечето хора на вашата възраст не са – рече Маркъм. – Вече не са останали много. „Носет“ беше кораб за роби. Плаваше в Атлантика преди Гражданската война. Когато търговията с роби бе забранена, „Ван Хутън“ откупи кораба на добра цена. „Носет“ отплава за Португалия, където трудът е евтин, за да го пригодят за търговия с подправки.
Джо изправи гръб при споменаването на Португалия. Спомни си как Джаки Шоу бе казал, че „Бонавентура“ е бил с португалски екипаж и документи.
– Филип ми каза, че възнамерява да махне белезниците и веригите от кораба – продължи Маркъм, – както и помещенията, в които били държани робите.
Джо потрепери при думите „белезници“ и „вериги“, ужасена от страданията, които са били принудени да изтърпят клетите души, превозвани с кораба.
– Подправките са печеливш бизнес, а печелившият бизнес е винаги много важен. Това важеше с особена сила през кризата, която последва войната – обясни Маркъм. – Доларът се беше обезценил и много фирми пострадаха тежко, включително в корабостроенето.