Той замълча.
– Разбирате ли термините, които използвам, госпожице Монтфорт? Финанси, икономика... те обикновено са трудносмилаеми за женския мозък.
– Ще се постарая да не губя нишката на мисълта ви, господин Маркъм – отвърна Джо. Саркастичната нотка в гласа ù му убягна.
– Много добре. Докъде бях стигнал?
– До следвоенната криза – напомни Джо.
– Точно така.
– Предизвикана, между другото, от прекален икономически възход, инфлация и демонетизация на среброто, наред с увеличение на спекулативните инвестиции, фалити в железопътния сектор, Черния петък от 1869 година5 и доста значителен търговски дефицит – каза Джо.
Беше получила 6+ за доклада си на тема възстановяването на Юга след войната.
Господин Маркъм я гледаше втренчено, с леко отворена уста.
– Да. Точно така – съгласи се той. – И така, хъм, както, убеден съм, знаете, корабостроенето, а не корабоплаването е било основното занимание на семейството ви в продължение на повече от век.
Джо кимна. Спомни си как веднъж баща ù ù бе показал една фабрика за мебели в западната част на града и ù беше разказал, че едно време на нейното място е стояла корабостроителницата на Монтфорт.
– След войната баща ви и чичо ви бързо усетили накъде духа вятърът. Били млади, но умни и знаели, че трябва да излязат от корабостроенето и да се заемат с транспорт – продължи разказа си Маркъм. – И така, предприели смел ход – продали корабостроителницата и купили транспортната фирма на стария Хеерт ван Хутън. Бизнесът му замирал, но кейовете на „Ван Хутън“ били просторни и не се използвали пълноценно. Първокласна пристанищна собственост.
Маркъм разказваше на Джо неща, които тя знаеше, но не го прекъсна, за да му го каже, с мисълта, че ако го направи, може да пропусне някоя важна подробност.
– Продажбата на корабостроителницата не донесла на баща ви и чичо ви толкова пари, които искали. Налагало се да намерят още, затова се свързали с още няколко души, които да им станат съдружници във „Ван Хутън“. Това били хора, които познавали и на които вярвали. С тяхна помощ успели да избегнат фалита, но на косъм. Нужен им бил още един съдружник и те го намерили в лицето на господин Стивън Смит.
Вълнението на Джо нарасна. Може би от Маркъм щеше да научи и нещо повече за Смит, не само за „Носет“.
– Господин Смит загинал в морето, докато работел за филиала на фирмата в Занзибар, доколкото знам – каза тя.
– Да. Истинска трагедия. Стивън Смит бе много ценен за „Ван Хутън“. Беше живял в Индия няколко години и познаваше в подробности търговията с подправки.
– Ще ви бъда благодарна, ако споделите впечатленията си от него за историята, която пиша – помоли Джо, която искаше Маркъм да продължи да говори за Смит. – Вие самият познавахте ли го?
– Само съм слушал за него. Казваха, че е почтен, но по произход беше от Бостън, а и беше разведен, което и днес е неприемливо, какво да говорим за преди двайсет години. Съмнявам се, че Чарлс и Филип биха го приели в по-благоприятни времена, но в онзи момент имаха нужда от финансиране и ми се струва, че именно парите на Смит им позволиха да купят „Носет“. Загубата на кораба беше сериозен удар за фирмата, но, разбира се, той бе застрахован.
Надеждата на Джо започна да гасне. Тя обаче зададе още един въпрос. Опита се да го свърже с казаното досега.
– Знаете ли дали във „Ван Хутън“ някога е работил човек на име Кинч? Като капитан на „Носет“? Или на някой друг от корабите?
Маркъм поклати глава.
– Името не ми говори нищо – каза той. – Но пък не знам имената на всички служители във фирмата. А сега – за „Перегрин“...
Джо се отчая. Отново беше попаднала в задънена улица. Идването ù в Бруклин се беше оказало безрезултатно. Маркъм не ù беше казал нищо за „Бонавентура“ и нищо съществено за „Носет“, Стивън Смит или Кинч. Тя стисна зъби, докато той говореше и се зачуди как тактично да си тръгне. Точно тогава часовникът на стената удари дванайсет и половина.
– О! Кога стана толкова късно? Боя се, че трябва да съкратя приятния ни разговор, господин Маркъм. Майка ми ме чака вкъщи след един час.
Рунтавите вежди на господин Маркъм подскочиха.
– Но аз още не съм ви разказал за останалите кораби на „Ван Хутън“! – запротестира той.
– А аз наистина искам да чуя всичко за тях – излъга Джо. – Би ли било възможно да дойда отново, ако няма да ви създам неудобства?
– Разбира се, госпожице Монтфорт – топло се съгласи господин Маркъм. – За мен ще бъде удоволствие.