Джо се изправи. Маркъм ù помогна да си облече палтото.
– Да повикам ли Кларънс да ви придружи до изхода? – попита той. – Сигурен съм, че би искал да се сбогува с вас.
– Не се и съмнявам – каза Джо без да мисли. – Тоест... и аз бих искала да се сбогувам – поправи се смутено. – Да, бих искала. Само че трябва да хвана ферибота. Веднага. Иначе ще закъснея за... за урока си по пиано. Приятен ден, господин Маркъм.
Тя бързо излезе от сградата и тръгна обратно по Фултън Стрийт обезсърчена. „Носет“ не я доведе до „Бонавентура“, а до дъното на морето. Щеше да пише на Еди, когато се прибере, за да му каже, че нищо не е успяла да научи. С дълбока въздишка тя се замисли какво да прави оттук нататък.
5 На 24 септември 1869 г. американската финансова индустрия изпада в колапс, последвал опита на двама спекуланти, Джей Гулд и Джим Фиск, да предизвикат огромно увеличение в цената на златото с цел лична облага. За да постигнат целта си, двамата създават цяла мрежа от корупционни схеми, стигащи дори до семейството на тогавашния президент Юлисис Грант. Датата, на която се разразил скандалът, е известна като Черния петък. – Бeл. прев.
Глава петдесет и седма
– О, да му се не види – каза Джо, загледана след ферибота, който се отдалечаваше от брега.
Стоеше зад дървената порта на кея с ясното съзнание, че сега ще трябва да изчака ферибота да разтовари пътниците си в Манхатън и после да се върне. Не гореше от желание да прекара цял час на негостоприемното пристанище.
– Да не изпуснахте ферибота, госпожице? – чу се учтив глас.
Една пухкава усмихната жена стоеше на малка баржа, закотвена до кея. Беше точно вдясно от мястото, където хвърляше котва фериботът. Лицето на жената беше загрубяло от вятъра и водата. Ръкавите на роклята ù бяха навити. Бършеше ръце в някаква кърпа.
– За нещастие, да! – отвърна Джо.
– Можем ние да ви закараме с мъжа ми. Караме товар зебло към кея на Олсън, на юг от „Пекс Слип“. Ще ви закараме дотам. Качвайте се. Пристанището не е място за едно почтено момиче. Аз съм госпожа Ръдж.
– Благодаря! – трогна се Джо.
Тръгна към баржата, но усети една ръка да я хваща за рамото.
– Недей – предупреди я някой.
Джо се стресна и се обърна. Срещу нея стоеше младо момиче с червена коса, екстравагантна шапка и кариран костюм в кехлибарени нюанси. Изглеждаше като младата съпруга на някой преуспяващ търговец.
– Фей? – учуди се Джо.
– Не тръгвай с нея – повтори Фей, без да пуска рамото на Джо.
Джо хвърли поглед към баржата. Любезната усмивка на жената беше замръзнала.
– Пусни я, Фейо Фей – рече тя. – Нямаш работа от тази страна на реката.
– Разкарай се, Уилма – отвърна Фей.
– Ще съжаляваш за тези думи, момиче – изсъска госпожа Ръдж.
Тя се качи на кея. Фей изплези език, върху който блесна бръснарско ножче. Бутна Джо зад себе си.
– Идвай тогава, Уилма – подкани я тя и стисна ножчето между палеца и показалеца си. – Да видим дали грозната ти физиономия ще се разхубави, ако няма нос.
Госпожа Ръдж се закова на място.
– Ханк! – изрева тя, вперила във Фей поглед, пълен с омраза. – Ела тук! Веднага!
– Какво искаш, жено? – избумтя мъжки глас от вътрешността на баржата.
Фей не изчака Уилма да му разкаже. Хвана отново Джо за ръката и я задърпа обратно към Фултън Стрийт.
– Къде отиваме? – попита Джо, останала без дъх и доста притеснена от компанията на момичето, което неотдавна я беше обрало.
– В Манхатън – каза Фей, без да спира да я дърпа.
– Но пристанището е нататък! – възрази Джо и посочи зад тях.
– Знам. Ще вървим пеша – тя хвърли поглед към брега. – Да се надяваме, че Уилма е решила да не ни гони. Не ми се умира с теб.
– Да умираме ли? Фей, какви ги говориш? Просто изпуснах ферибота и госпожа Ръдж предложи да ме закара с лодката си до Манхатън.
Фей се подсмихна.
– Не се и съмнявам. Уилма и Хенри Ръдж си изкарват хляба, като качват нищо неподозиращи пътници. Изчакват, докато стигнат насред реката и наоколо няма други лодки, после ограбват пътниците и ги хвърлят през борда. Повечето успяват да стигнат до брега. Някои – не.
Джо се потресе. Може би щеше да оцелее след подобно нещо, защото можеше да плува, но пък от друга страна, можеше и да се удави. Да плуваш в тихо заливче край Нюпорт през лятото не беше същото като да се бориш със силните течения на Ист Ривър в рокля и палто в студен есенен ден.
– Фей, благодаря ти – каза тя.
Фей най-вероятно ù бе спасила живота. Фей махна с ръка.
– Хайде, не спирай. Още не сме в безопасност – подкани я тя и ускори крачка.