– В едната ръка държиш пура, а в другата палтото си. Поясът ти притиска корема, препил си с бренди и си раздразнен, защото балерината, с която си вечерял в „Ректър“, не ти е дала да я опипаш.
– Фей! – възмути се Джо.
– Не излизай от ролята! – скара ù се Фей. – И сега идвам аз. Облечена съм така, че да не правя впечатление. Не правя, не казвам и не нося нищо, което би могло да привлече внимание към мен.
Докато говореше, Фей се блъсна в Джо и си изпусна чантичката. Джо я вдигна и я подаде на Фей.
– Време е да научиш трите Л-та на джебчийките – каза Фей. – Първо, Лигавщина.
Тя запърха с мигли и мило благодари на Джо.
– Второ, Ласкателство.
Сложи нежно ръка на рамото на Джо.
– О, колко мило от ваша страна, господине, че ми вдигнахте чантичката! – изгука тя.
– И накрая, трето, Ловкост.
Фей отстъпи крачка назад и вдигна ръка, от която увисна джобният часовник на Джо.
– А аз нищо не усетих! – възкликна Джо и изръкопляска. – Покажи ми как го правиш!
Фей се усмихна широко, доволна от възторга на Джо.
– Да се крадат часовници е трудно. По-добре да започнеш с нещо по-лесно. В джоба на полата си имам портмоне за монети. Опитай се да го извадиш – инструктира я тя и се обърна с гръб към Джо.
Джо пристъпи на пръсти към Фей и с рязко движение пъхна ръка в десния джоб на полата ù.
Фей се обърна. Поклати глава.
– Какво се опитваш да направиш – да ми вземеш портмонето или да ми скъсаш полата? – попита тя.
– Извинявай – смути се Джо.
– Опитай пак. Използвай само показалеца и средния пръст, не цялата ръка. Трябва да действаш леко и бързо.
Джо направи още няколко неуспешни опита да извади портмонето и накрая пръстите ù напипаха нещо в джоба.
– Ха! Взех го! – зарадва се тя. Само че в ръцете ù не лежеше портмоне, а малък сребрист револвер.
– Мили боже! – викна тя, стресната от огнестрелното оръжие.
– Върни ми го – нареди Фей. – Опитай пак.
– Страх ме е. Какво друго държиш в джобовете си? Мачете? – укорително попита Джо.
– Не ставай глупава.
Джо пробва още веднъж и докосна нещо меко. Това трябва да е, помисли си тя, но когато извади ръката си, откри, че мекото нещо е малка парцалена кукла.
Куклата бе облечена в протъркана басмена рокля, а косата ù беше от прежда, която някога е била жълта, но сега бе покафеняла от мръсотия. Усмихната уста беше избродирана с червен конец, а за очи ù служеха малки сини копченца. Това бе играчка за малко дете и на Джо ù се стори странно, че момиче като Фей носи нещо такова у себе си.
– Това ми е талисманът за късмет – каза Фей. После седна на пейката. – Трябва да си почина. Изморих се. И съм жадна. Трудна работа е да обучаваш някого като теб.
Откакто бяха стигнали до панорамната площадка преди около час, Фей не бе спряла да показва на Джо хватки за самозащита и джебчийски номера. Джо се беше научила как да удари мъж в адамовата ябълка и как да го ритне с коляно в слабините, ако стои, или в лицето, ако е надвесен над нея.
Сега Фей извади сребърна плоска бутилка и табакера, с която явно бяха комплект, от гънките на полата си. Подаде бутилката на Джо, която я изгледа озадачено.
– Давай, джин е.
Джо седна до нея, пийна и се закашля.
– Това е почти толкова лошо, колкото уискито на Еди – заключи тя и си избърса устата.
– Колкото повече пиеш, толкова по-добър вкус има – заяви Фей и я подкани с жест да пийне пак.
Джо отпи глътка. После още една. И после върна бутилката на Фей. Алкохолът стопли гърдите ù. После топлината се разпростря по цялото ù тяло и я накара да се почувства отпусната и безжизнена. Откри, че усещането ù е приятно.
Фей отново извади бръснарското ножче от устата си и внимателно го сложи на облегалката за ръце. Отпи от бутилката, сложи ù капачката и запали цигара. След няколко дълбоки дръпвания подаде цигарата на Джо. Тя дръпна и се разкашля неконтролируемо.
– Това трябва ли да е приятно? – изхърхори тя, когато кашлицата затихна.
– Търпи се, като свикнеш – отвърна Фей. – Така е с повечето неща.
Джо осъзна, че още стиска в ръце куклата на Фей.
– Май не е много добър този талисман, като се има предвид, че преди няколко дни те е хванала полицията – каза тя и подаде куклата на Фей.
– Сигурно си права – съгласи се Фей и я прибра в джоба си. – Шивача ми я направил, когато съм била малка. За да спра да плача. Каза, че не съм спирала да рева, когато ме прибрал.
Джо си спомни историята, която им бе разказал Шивача, как открил Фей на стълбите в жилищната сграда, изоставена от майка си.
– Помниш ли нещо от времето, преди да отидеш при Шивача? – полюбопитства тя.
– Нищо. Нито лица, нито гласове. Нито сградата, в която ме намерил. Нищо. Даже името си не помня. Истинското, де. Нищо не помня освен Шивача. Той е боклук, но му дължа всичко. Всички тези години ме храни. Облича ме. Осигурява ми покрив над главата. Това е повече, отколкото получават много други деца на Завоя. Повече от това, което имаха Еди, Томи и Ейлийн.