– Говориш много правилно. Можеш ли да четеш и пишеш? – попита Джо.
– Да. Шивача ме научи.
– Значи можеш да си намериш нормална работа – обнадежди се Джо. – Да станеш машинописка или продавачка.
– Шивача каза, че ако някога се опитам да го зарежа и да вляза в правия път, ще каже на работодателя ми за миналото ми. Ще ме уволнят веднага.
В гърдите на Джо се надигна ярост.
– Ти не си негова собственост – каза тя. – Не си му робиня.
Фей всмукна още една порция цигарен дим и го издиша.
– Стореното – сторено.
– Трябва да има начин да се откопчиш от него – настоя Джо. – Просто трябва да го намерим.
Фей се изправи и се протегна.
– Знаеш ли, така и не ми каза какво търсиш в Бруклин, и то сама.
– Не сменяй темата. Това е сериозно. Има много болести. Може да се разболееш.
– Идването ти има ли нещо общо с онзи мъж, дето го търсиш? Кинч? И аз го търся заради теб – продължи Фей.
Пусна цигарата на земята и я стъпка.
– Фей, слушай ме...
– Не желая да говоря за това – Фей повиши тон. – Така че не ме карай, става ли? Няма начин да се откопча. Не можем всички да се омъжим за Олдрич, нали се сещаш.
Джо се присви като ударена.
– Виж, извинявай – каза Фей меко. – Мило е, че те интересува какво ще стане с мен. Благодаря ти.
Тя се поколеба, сякаш събираше смелост и продължи:
– Ти си истински приятел, Джо. Единственият, който имам. Единственият истински приятел. И знам, че имаш добри намерения, но не можеш да направиш нищо.
В гласа на Фей звучеше поражение, но в очите ù имаше страх. Джо го забеляза и си даде сметка, че е по-добре да не я насилва повече.
– Добре – съгласи се. – Млъквам.
– Хубаво.
– Засега.
Фей поклати глава и се усмихна. Тогава чуха черковните камбани от двете страни на реката.
– Три ли стана? Не може да бъде. Трябва да се прибирам. Кочияшът трябва да ме вземе от библиотеката „Астор“ в четири – притесни се Джо.
Имаше чувството, че е станала робиня на часовника – все проверяваше дали не е отсъствала от къщи твърде дълго, за да не предизвика подозрения у майка си.
– Ще те заведа дотам. Ще успеем. Може да хванеш файтон, като стигнем до другата страна – каза Фей. Прибра си бръснарското ножче, хвана Джо под ръка и двете забързаха по моста. След десет минути стояха на Пърл Стрийт. Джо видя няколко файтона и се успокои, че ще стигне в библиотеката навреме.
– Тук ще ти кажа довиждане – рече Фей. – Но слушай, Джо, сериозно говорех за Кинч. Ще продължа да го търся. Все някой в този град трябва да го е виждал.
– Благодаря ти – каза Джо. – И за питието, и за цигарата, и за уроците по джебчийство.
Фей се засмя. Помаха на Джо и се отдалечи. Джо се загледа след нея с тревога – след това слабо, смело, кораво момиче, което бе изтърпяло толкова злини и щеше да изтърпи много по-лоши неща, ако Шивача и мадам Естер постигнеха своето.
Фей мина покрай жена, която ровеше в една боклукчийска кофа, и ù подаде монета. Жената бе Лудата Мери. Тя целуна Фей. Фей я потупа по рамото и продължи по пътя си.
Джо си спомни собствените си думи на моста: „Все излизам извън границите на собствения ми свят и все повече се отдалечавам от всичко и всички, които познавам.“
Сега се замисли за този свят и за хората в него. Това бяха добри хора, почтени и уважавани. Замисли се за приятелките си – Ади, Джени, Труди и Каро. Никоя от тях не знаеше коя е мадам Естер, да не говорим за това с какво се занимаваше. Те не знаеха нищо за хората като Фей, Резето или Шивача.
„И за мен не знаят нищо. Не ме познават – помисли си тя. – Не знаят какво се случва с живота ми, и ще се ужасят, ако разберат. Никога няма да ми предложат да ме научат как се краде или как се проследява опасен мъж с татуирано лице и мрак в сърцето.“
– Фей! – извика тя изведнъж. Твърде високо. Но не я интересуваше.
Фей, която се беше отдалечила на двайсетина метра надолу по улицата, се обърна. Изгледа Джо въпросително.
Джо тръгна към нея, после се затича.
– Ти също си единствената ми приятелка – каза тя, когато стигна до момичето. – Единствената истинска приятелка.
Двете момичета – едното от площад „Грамърси“, другото от Мълбъри Бенд – се прегърнаха силно и после всяка тръгна по пътя си.
Глава петдесет и девета
Сплетете гарвановите коси,
срешете кичурите гладки,
разкрийте нежните черти –
сърца да покосява с всяка крачка.
Джо излезе от ваната и дръпна запушалката. Докато се бършеше, продължи да пее „Сплетете косите гарванови“, песен от „Микадо“ – оперета, която майка ù намираше за недодялана, но Джо я обичаше.