Карен Симонян
Тъга
Когато командирът на кораба се събуди от поредния си летаргичен сън, сърцето му се сви от непознато чувство. Беше станал нетърпелив, дори нервен. А спътниците му Маас и Наам, макар и да се тревожеха, се мъчеха да не се издават.
Напоследък командирът с часове седеше в кабината си срещу екрана, заемащ цялата стена, и върху белия фон една подир друга се редяха цветни, понякога познати, често — позабравени, но във всички случаи вълнуващи, дори покъртителни картини. Стари земни картини, които бе запаметил от десетилетия наред електронният мозък на космическия кораб.
— Маас — питаше командирът, — колко планети и звезди сме пребродили?
Това бе странен навик на командира, който отлично знаеше на колко звезди и планети бяха кацали. Но Маас се подчиняваше на установения ред и отговаряше невъзмутимо.
— Четири звезди и седем планети, командире.
— И колко още ще летим?
— В програмата има още една звезда — отвръщаше Маас. — Ще кацнем и на две-три планети.
— Маас, не ти ли доскуча?
— Не, командире — отвръщаше Маас, защото сто и девета точка от устава на полета го задължаваше да отговаря на въпросите на командира, колкото и безсмислени да бяха те.
— Наам, а ти?
— Да, скучно ми е командире — отвръщаше Наам, имайки предвид, че друга точка от устава на полета повеляваше двамата да не дават еднакъв отговор на безсмислените въпроси на командира. Естествено, за Маас и Наам тези „да“ и „не“ нямаха никакво значение, след като те не знаеха що е досада и скука. Просто не беше позволено и двамата да отговарят по един и същи начин на командира.
Командирът винаги с голямо вълнение гледаше картините от Земята, които му се струваха истински.
Истински бяха планините — с дълбоки долове и алпийска растителност по склоновете, истински бяха долините с лудия бяг на реките и пъстроцветието на небесните дъги, опияняващи бяха дъхът на тревите и вълшебният шепот на природата.
Командирът дълбоко преживяваше миналото и в морето от спомени плуваха безброй невидими ветроходки, натоварени с детски мечти и вълнения.
Гледаше ли продължително тези картини, командирът усещаше някаква празнота в себе си. Понякога картините се губеха в съзнанието му, ставаха неосезаеми, измамни.
Родените от мозъка на космическия кораб земни образи се блъскаха в непреодолима стена и като не успяваха да я пробият, разбиваха се на парчета, а отломките се пръскаха из цялата Вселена.
Именно тези отломки оставаха на дивите, необитаеми планети, които посещаваха туристоманите — командирът, Маас и Наам.
Спътниците на командира бяха дисциплинирани и способни космонавти. Те се вълнуваха само от преките си задължения. Към всичко останало биха безразлични, защото за тях минутите и секундите имаха много по-голяма стойност, отколкото за обикновените люде, при обикновените земни условия. Притежаваха и още една особеност, присъща на равнодушните: Маас и Наам никога не грешаха. И дълбоко в душата си командирът беше доволен от това тяхно качество.
Благодарение именно на своята непогрешимост Маас и Наам точно навреме събуждаха командира от летаргичния му сън при полет от една планета до друга. При навлизане в гравитационното поле на поредната планета спътниците на командира даваха командите си на корабния електронен мозък, а той затопляше вледенената килия, в която месеци наред спеше командирът. Тогава кръвта му се раздвижваше и той отваряше очи, уверен, че по време на продължителния му сън с кораба не се е случило нищо необичайно.
Благодарение на непогрешимостта си космонавтите кацаха на други планети без произшествия. Произшествия, каквито нерядко се случваха с други туристомани, при които един или пък всички — до последния член на екипажа — намираха вечен покой в чужди светове.
— Командира, започваме приземяването — съобщи Наам.
— Изпратихте ли разузнавачи?
— Да, командире.
— И какви са сведенията за планетата?
— Получените данни все още не са анализирани. Командирът включи екрана. Красивата и естествена природа отново разпали въображението му и командирът почувствува как някаква невидима ръка стиска сърцето му. Той си помисли, че му остава малко — почти десет години, от които само една ще прекара буден. Следователно трябва да чака само около една година… Само една… А после ще поеме пътя към своя дом и ще кацне на незаменимата с нищо родна земя.
И щом пристигне, ще се надсмее над корабния електронен мозък, който наивно си мисли, че сега единствено заради него командирът не полудява от тъга по земята. Едва там, на земята, и пред всички той ще признае със смях, че по време на пътешествието се е преструвал, че приема картините за действителност. Да, ще признае това пред всички… Корабните мозъци са толкова усъвършенствани, че едва ли могат да се нарекат само електронносметачни машини. Те дори имат самочувствие и са себелюбиви. Може да е чудно, но е така. Командирът бе убеден, че неговото изявление, и то направено на всеослушание, ще обиди мозъка на кораба. В случая могат да изгорят предпазителите му, могат да излязат от строя и отделни възли. Но нека!…