— Вижте… бихте ли проверили и вие? Не мога да напипам пулса й, нито да усетя дишането й…
— КАКВО?! Казвате ми, че е мъртва?! — изкрещя Дани, вече изпаднала в истерия.
— Не съм казал такова нещо, просто ви моля и вие да опитате, защото аз не мога да открия нищо. Ако и вие не можете, ще изчакаме линейката…
— Не можем просто да седим и да чакаме! Направете нещо! Изкуствено дишане или там каквото трябва! Не можете да я оставите да умре!
Момичето се разплака.
— Не можете… направете нещо, за Бога! — изхълца то.
През това време кръвта вече се лееше и извън стаята, по коридора.
— Спокойно, запазете спокойствие. Щом приятелката ви още кърви, значи е жива.
„Въпреки че не е възможно всичката тази кръв да е на един-единствен човек. Макар че ако съдя по количеството, което изтече откакто дойдох… Господи!“
Ридаейки, Даниела също коленичи до него и с треперещи ръце започна да гали Михаела по мократа коса.
— Мише, моля те, съвземи се… какво ще кажа на майка ти, а? — опита да се засмее през сълзи, но това само породи нов пристъп на ридания. — Моля те, Мише… Моля те… Не ме оставяй!
В същия момент се чу сирената на линейката.
— Слава Богу! Те ще оправят всичко, нали? Ще я излекуват, каквото и да й има, нали? — отчаяно се вкопчи в последната надежда Дани.
— Да, разбира се, че ще помогнат, това им е работата — потвърди човекът и отиде да посрещне санитарите и да ги доведе в съблекалнята. Излизайки, видя, че освен целия под на стаята, в коридора също има широк почти два метра кървав полукръг, който продължаваше да се разширява. „Това поне значи, че момичето е живо“, опита се сам да си вдъхне надежда, макар да се съмняваше че след такъв кръвоизлив някой може да оживее. Според него в човешкото тяло просто нямаше толкова много кръв.
След две минути санитарите вече бяха вътре и проверяваха за пулс.
— Съжалявам — каза единият на Дани, — но приятелката ви е починала, вероятно от загуба на кръв…
— Господи! — Тя се извърна към стената и отново се разплака.
Санитарите качиха Михаела на носилката и я покриха с чаршаф. По него моментално избиха няколко червени петна, прилични на рози — едно при слабините й и три на главата й. Докато качат носилката в линейката, целият чаршаф бе подгизнал от кръв и вече капеше по земята. Когато стигнаха до болницата, целият под на линейката беше залян и ручейчета, изтекли изпод вратата, оставяха следи по пътя зад нея. В болницата официално установиха смъртта на девойката. Но официално или не, това не направи никакво впечатление на кръвта, която продължаваше да тече от мъртвото по всички закони на медицината тяло.
Този беше един от случаите, които отбелязаха началото на края. А то бе на 3 юли 2001 година.
В началото хората не вярваха. „Невъзможно“, „Немислимо“, „Изключено“. И на теория наистина бе така. Но не и на практика. Стотици, хиляди млади жени по целия свят започваха да кървят и от тях изтичаше толкова кръв, колкото просто нямаше в човешкото тяло. Всъщност доста повече. Хиляди литри. Тонове. При това след няколко минути жените загиваха… но това не спираше потопа. Опитаха какви ли не средства. Затваряха ги в херметично запечатани камери. „След като налягането отвън стане по-голямо, кръвта няма да може да изтича повече и…“ Но тя продължаваше да се лее, без да се интересува от някакви си там природни закони. Камерите не издържаха. Сякаш в младите жени имаше огромни резервоари с вместимост стотици хиляди тонове, които вече не можеха да задържат всичката тази течност в себе си и я изливаха на земята. След като беше доказано, че момичетата са мъртви се опитаха да изгарят телата. Без успех. Горяха, но не изгаряха. Против всички правила на природата, те горяха, но когато пламъците изчезнеха, нямаше никаква промяна. И продължаваха да изливат зловещия си товар на земята. Първите два-три дни масата хора решиха, че става въпрос за някаква смъртоносна нова болест, нов вариант на чумата, но много по-опасен. Грешаха. Следващия етап бяха почти непрекъснатите въпроси към учените: „Възможно ли е това?“ И разбира се, отговорите винаги бяха нещо от сорта на: „По всички природни, физични и т. н. закони — не!“ (Това вече напълно съсипа всички. Едно е да виждаш нещо невъзможно с очите си — все се надяваш, че може да бъде намерено някакво разумно обяснение. Друго е господин Еди-кой-си, специалист по всичко, да ти го каже простичко и разбираемо — „не е възможно!“) След това вече някои заговориха за края на света. Повечето просто се смееха. „Края на света? Да бе, а аз съм дядо Коледа!“, „Кървав потоп, а? Почти точно като в библията.“ Не вярваха. Но повечето изведнъж повярваха, когато след още четири-пет дена някои по-равнинни места бяха заляти. Хората, които живееха в градове, разположени в ниски местности, трябваше да газят в кръв, когато излизаха на улицата. Тогава вече се уплашиха наистина. А и нивото на кървавото море се вдигаше толкова бързо, подхранвано от хилядите трупове на млади жени, че човек имаше чувството, че ако седне и се вгледа, ще види как се покачва. След два-три дни повечето градове останаха само спомен. Всичко остана под тъмната червена течност, която би трябвало да дарява живот, но сега го отнемаше. Половин седмица по-късно над нивото на разпрострелия се океан останаха само планинските върхове. Които успяха, се качиха на кораби и лодки. Сега всичкия останал живот беше там. Разбира се, тъй като всичко стана така бързо, никой не успя да направи каквото и да е. Разполагаха само с определен брой плавателни съдове, които бяха крайно недостатъчни. Повечето загинаха още тогава. Тези, които успяха да се качат на корабите и лодките живяха около месец повече — докато не умряха от глад. С пиенето беше лесно — кръвта става за пиене, но не и за поддържане на живота. Имаше даже групички, които оцеляха и малко по-дълго — като изядоха някои свои бивши познати и приятели. Но кръвта не спираше да извира. Два месеца след 3 юли 2001 година, на земята нямаше оцелели.