Роклята беше подходяща за посещения, но не и за бал. Един слуга я отведе до една празна стая, която се оказа библиотека, далеч от другите гости, и й каза да изчака.
Александра чакаше. Измина цял час, а тя продължаваше да чака. Но нямаше нищо против. Сега, когато отново щеше да види Кристофър след всичките тези години, не й липсваше търпение. Всъщност не изпитваше нищо, не беше нервна, нито дори развълнувана.
Александра намираше това за доста странно, но го отдаваше на дълбоката меланхолия, в която беше изпаднала, откакто напусна Кардиния, а меланхолията си отдаваше на това, че бе оставила конете си. Причината не беше, защото Васили й липсваше, съвсем не беше така! Дори рядко си спомняше за него, само около стотина пъти на ден, не повече. Бе изпаднала като в някакво вцепенение.
По време на пътуването с веселието и остроумието си лейди Беатрис бе прогонила тъгата й, както ставаше и когато се замислеше за бебето. И сега фактът, че отново щеше да види Кристофър трябваше да я радва. Защо не беше така?
— Александра, наистина ли това си ти?
Не бе чула кога вратата зад нея се бе отворила. Обърна се рязко и видя Кристофър, който се приближаваше към нея с отворени обятия, а изражението му показваше удоволствието, че я вижда отново. Годините почти не го бяха променили, макар че сега той трябваше да е на трийсет и пет. Дори бе по-красив, отколкото си го спомняше, защото бе леко напълнял, което му отиваше, тъй като преди бе много слаб. Изглеждаше много изискан, с тъмнокестенявата си коса и тъмни очи, с безукорния си вечерен костюм. Но сега не й се струваше толкова висок и…
Той я прегръщаше някак си твърде силно. И преди да успее да си поеме въздух, той вече я целуваше, а всичко, което поиска в този момент тя, бе да се отдръпне от него. Какво й ставаше? Това беше Кристофър, когото обичаше и който очевидно бе извън себе си от радост, че бе дошла при него, така че всичко щеше да бъде наред. Защо тогава тя не се чувстваше по този начин? Неговите целувки винаги я бяха вълнували, но въпреки това в нея не трепна нищо, нито искрица от желанието, което Васили разпалваше. Но сега нямаше да мисли за Васили. Не сега!
Александра успя да се отдръпне достатъчно, за да попита:
— Значи все още ме обичаш?
— Разбира се, че те обичам, скъпа. Как можеш да се съмняваш?
Би могла да му изреди ред причини, но сега не бе време за саркастични забележки. С характерната си откровеност му зададе въпроса, който трябваше да му зададе още преди години.
— Значи си готов да се ожениш за мен?
Той я пусна изненадан, след което избухна в смях.
— Виждам, че не си се променила. Все още казваш това, което мислиш, без да те интересуват последствията.
Можеше да му каже, че това вече не е истина. Някои неща бе успяла да запази само за себе си. Братята Разин и Нина все още не знаеха за бебето. А Васили никога не разбра какви чувства събуждаше у нея. Ето че го правеше отново — позволяваше му да се промъкне в мислите й, когато всъщност изобщо не трябваше да мисли за него!
— Не отговори на въпроса ми, Кристофър.
— Не може да говориш сериозно — отвърна той внимателно, но с твърд тон. — Надявах се, че ще ми кажеш, че ти самата си омъжена, така че накрая да можем да бъдем заедно.
Това изобщо нямаше никакъв смисъл!
— Какво точно означава това?
— Хайде, Александра, знаеш, че любовта и бракът рядко вървят ръка за ръка. Освен това, докато бях в Русия, сам видях колко неморални и развратни са руските дами. Надявах се, че ще се омъжиш, така че с теб да можем да започнем любовна авантюра. Мислех разбираш, че с теб можем да бъдем само любовници.
Дори и без неговите обяснения, този факт вече й бе станал ясен, но все пак шокът, който изпита от думите му, я накара да заяви:
— Всъщност очаквах ние двамата да се оженим!
— Боже Господи, не е възможно да си била толкова глупава.
Александра трепна.
— О, но аз… очевидно съм била!
— Но, скъпа, не може да не знаеш, че ти си твърде различна. Този твой навик да казваш това, което мислиш или чувстваш, щеше да съсипе кариерата ми.
— Сигурно продължавам да съм толкова глупава, колкото казваш, защото все още не разбирам защо продължаваше да ми пишеш, да ми изпращаш стихове и любовни думи.
Кристофър прояви достатъчно такт да се изчерви.
— Не обичам да изгарям мостовете след себе си, скъпа. Продължавам да се надявам, че един ден двамата с теб ще стигнем до леглото.
Защо не се ядоса, защо не го зашлеви или не заплака?
— Трябваше да ми кажеш това още преди — отвърна безизразно тя. — Вероятно навремето щях да отвърна на желанието ти.