— Но ти беше невинно момиче и аз не… — Той й хвърли любопитен, изпълнен с надежда, поглед. — А сега?
Александра реши, че една лъжа ще бъде много подходяща.
— Да.
— Срамота — въздъхна той. — Но какво правиш в Лондон? Надявам се, не си изминала толкова път само за да ме видиш.
За да запази гордостта си, Александра изрече още една лъжа.
— Не, разбира се. Просто развалих годежа си с един кардински граф и реших да попътувам малко, преди да се върна вкъщи.
— Кардински граф ли? — Внезапно Кристофър се развълнува. — Наистина ли няма надежда да си оправиш отношенията с него?
— Защо?
— Защото това положение ще е идеално за нас, скъпа. Току-що научих, че ще ме изпратят като дипломат в посолството в Кардиния след няколко месеца. А ако си там и си омъжена…
— Това би било наистина чудесна идея, Кристофър, освен… Дори и ако наистина се омъжа за моя граф и наистина изпитам нужда от любовник, което е малко вероятно — тя го потупа леко по бузата, преди да довърши, — абсолютно съм убедена, че няма да избера теб.
И тя излезе от стаята с незасегната, макар и леко наранена, гордост.
ГЛАВА 36
Когато Александра се върна в хотела, Нина я чакаше. Един поглед към лицето на господарката й бе достатъчен, за да разбере, че не всичко бе протекло така, както тя беше мислила.
— Той не беше там, нали?
Александра съблече палтото си и седна внимателно на леглото.
— О, напротив, беше — отвърна сухо. — Имахме много интересен разговор. Изглежда, развратници не се подвизават само в Кардиния.
— Разбира се, че не. — В погледа на Нина проблесна разбиране. — Искаш да кажеш, че благородният Кристофър Лейтън се е оказал не чак толкова благороден?
Александра кимна и накратко разказа какво се бе случило. Когато свърши, Нина бе разгневена не на шега.
— Долно копеле! Проклет измамник! През цялото това време да не ти намекне с нищо за истинските си намерения, нарочно да те остави да си мислиш…
— Кристофър каза, че е мислел, че съм разбрала.
— Това е лъжа и ти го знаеш, Алекс. Дори не се опитвай да го защитаваш!
— Нямам такова намерение.
— Добре, защото… — Нина спря, изведнъж осъзнала, че от възмущение крещи единствено тя, а Александра не казва нищо. — Защо не си ядосана?
— Предполагам, че съм ядосана.
Велият й отговор накара Нина да вдигне очи към тавана.
— Съвсем не изглеждаш ядосана. Нито пък разстроена. Не изглеждаш по-развълнувана откакто когато тръгна оттук.
— Все още се опитвам да приема, че Кристофър не е човекът, за когото го мислех. — Тя замълча. — Но ти си права. Би трябвало да съм разстроена, нали? Все пак, обичах го толкова дълго…
Нина изсумтя презрително, което говореше достатъчно ясно за мнението й по въпроса.
— Приказваш така само по навик.
— Нина… — Александра понечи да се защити, но това също бе въпрос на навик, а приятелката й очевидно нямаше да слуша повече старите й извинения.
— Казвам ти: ти изобщо не го обичаш! — настоя разгорещено Нина. — Нито тогава, нито сега. Винаги съм ти го казвала, но сега ще трябва да ми повярваш! — след това добави, по-меко. — Когато го срещна за пръв път, ти го пожела, но беше млада и с романтични представи, имаше нужда от мъж, на когото да посветиш чувствата си. Той се случи наблизо и ти го взе за голямата си любов.
— И през всичките тези години…
— През всичките тези години теб просто не те бе грижа за него, Алекс, или в противен случай щеше да направиш нещо. Помисли! Ако наистина го бе обичала, щеше ли да се примириш да си стоиш вкъщи и да чакаш?
Поставен по такъв начин, въпросът изискваше прям отговор. Не беше в характера на Александра да бъде толкова търпелива, не и ако бяха намесени чувствата й. Тогава защо се самозалъгваше? Дали наистина бе по навик, както бе казала Нина? Или защото бе взела увлечението за любов и бе прекалено упорита, за да признае, че е сбъркала?
Но Нина не бе свършила.
— Дори и да не го обичаше, пак трябваше да си му ядосана заради това, което ти е причинил. Ако не беше той, отношението ти към граф Петров щеше да бъде много по-различно и сега можеше да си омъжена за него.
Дали щеше да стане така? Не, щеше още повече да се ядосва на Васили, тъй като той нямаше да даде шанс на връзката им, защото отношението му щеше да си остане същото. Той пак щеше да я презира без значение какво чувстваше тя към него.
— Ако отношението ми към него бе по-благосклонно, Нина, това щеше само да ме нарани още повече.
Нима не бе наранена? Не беше ли се поболяла от угризения и съжаления?
— Ще си лягам — продължи с престорена досада. — Утре може би наистина ще успея да се ядосам. Сега съм твърде изморена за това.