— … толкова красив…
— … толкова красив…
— … толкова красив…
Партньорът й престана да танцува, въпреки че музиката не бе спряла. Той дори не се сети да се извини, толкова бе любопитен. Но всички наоколо правеха същото, а възклицанията и разговорите бяха по-силни от всякога.
Александра въздъхна и понечи да се оттегли. Който и да бе човекът, впечатлил тези хора, не я интересуваше. Толкова красив? Трябваше да отидат в Русия, или по-точно в Кардиния, за да видят мъж, който наистина бе красив.
И изведнъж пред нея хората отстъпиха, като направиха място на човека, който бавно се приближаваше към нея. Александра не можеше да повярва на очите си, не бе в състояние да направи и една стъпка.
Васили в Лондон? Невъзможно! И все пак той беше тук, идваше право при нея, а златистите му очи блестяха по-ярко от всякога. За всички останали изразът на лицето му бе неразгадаем, но тя знаеше какво означава този поглед — той изгаряше от гняв, може би бе готов да я удуши и тя не можа да реши дали трябва да бяга, да припадне, да заплаче или да се смее от радостта, която я обля като топла вълна, радостта, предизвикана от самото му присъствие.
ГЛАВА 37
— Можем да говорим още тук, за най-голямо удоволствие на всички, или ще дойдеш с мен — заяви Васили с измамно спокоен тон. — Отвън ни чака карета.
Александра изобщо не очакваше да чуе тези думи. Ако беше толкова ядосана, колкото подозираше, че е Васили, нямаше да отлага да разбере за какво говореше той само за да не причини шумен скандал. Разбира се, бе свикнала да прави сцени и реши, че е по-добре да му отговори, преди той да вземе решение вместо нея.
— Така или иначе, тъкмо се готвех да си тръгна — отвърна тя, като внимаваше тонът й да бъде не по-малко безстрастен от неговия.
Въпреки че изпитваше желание да си тръгне още от момента, когато пристигна, Александра всъщност не се канеше да напусне бала толкова скоро. Но си помисли, че ако не тръгне с него, той ще се ядоса още повече и той, а не тя, щеше да предизвика скандал.
В следващия миг обаче едва не промени решението си да тръгне с него. Въпреки че бе получил съгласието й, тя се чувстваше така, като че ли я извеждаха насила оттук. Но преди да реши дали ще бъде най-добре да остане там, където имаше много хора, вече бяха отвън й той грубо я блъсна в каретата.
— Да не би да имаш намерение да ме умориш от студ? — Александра се обърна към него със саркастичен тон.
Той не бе пожелал да спре, за да може тя да си вземе наметката, а зимният нощен въздух бе влажен и студен. В широката, луксозна карета бе не по-топло. Но вместо да се върне за наметката й, Васили предпочете да й подхвърли едно одеяло.
Каретата потегли веднага след захлопването на вратата, като почти изхвърли Александра от седалката. Едва се въздържа да не избухне.
— Хайде, обясни ми, Петров. Ако знаех, че се готвиш да посетиш Англия, щях да отида някъде другаде.
— Така ли? Съмнявам се.
Васили седеше срещу нея с кръстосани пред гърдите ръце, бе протегнал краката си напред и също ги беше кръстосал и продължаваше да я пронизва с поглед. Удоволствието й от това, че го вижда, бързо се стопи, отстъпвайки място на раздразнение. Той не каза нищо повече и тишината, която последва, опъна нервите й докрай.
Накрая Александра не издържа и първа наруши мълчанието.
— Е? Приемам, че има някаква особена причина, за да ме намериш, или пък имахме нещастието да се озовем неволно на един и същ прием в един и същи град?
— Ще стигнем и до това, Алекс. Точно сега се опитвам да свикна да те гледам така, тъй като изглеждаш като истинска дама. Или все пак съм сбъркал и под роклята си носиш панталоните за езда?
Александра не можа да си отговори защо този въпрос я накара да се изчерви, но наистина стана така.
— Ако си пропуснал да забележиш, измъкна ме от бал. А аз случайно знам, че в такъв случай се ходи с вечерна рокля.
— Тогава наистина си захвърлила панталоните?
Вместо отговор, тя му хвърли мрачен поглед. Васили обаче не се шегуваше. Всъщност сега очите му изразяваха по-голямо недоверие, отколкото в момента, когато я видя за пръв път в балната зала. Коприна и дантели. Бе си я представял облечена именно така, но никога не бе мислил, че ще изглежда толкова съвършена. Сложната прическа, дългите ръкавици! А дълбоко изрязаното деколте — излагаше гърдите й, прекрасните й гърди, пред погледа на всеки мъж.
Въпреки че това го разгневи, Васили трябваше да признае, че никога не я бе виждал по-красива. Бе възмутен, че тя винаги бе отказвала да му покаже тази своя женственост, той дори не знаеше, че може да изглежда така — освен когато се бяха любили.