Годеницата му можеше да танцува. Очевидно можеше и да разговаря с благородниците от своя кръг, без да ги ругае и шокира. И очевидно тя внимаваше да не посещава приеми, където бе включена вечеря, в противен случай бързо щяха да я изключат от списъка на гостите. Явно бе успяла да заблуди тези англичани и ги бе накарала да повярват, че е дама, или може би знаеше как за се държи като такава.
Васили все още бе гневен, че не бе успял да я настигне, преди тя да отплава за Англия, че му бе отнело повече от месец, за да я намери. Бяха загубили следите й, като се бе насочила първо към планините, създавайки впечатление, че е тръгнала към дома си в Русия, а след това бе поела на север. Васили бе изпратил обратно повечето от хората, които бе взел със себе си, тъй като повече нямаше да има нужда от тях.
След това отново я бяха изгубили, когато се бе прехвърлила в каретата на лейди Беатрис. Но когато накрая пристигна в Лондон с осем души, само няколко часа след пристигането успяха да намерят хотела й. А Нина услужливо им бе казала къде могат да я намерят тази вечер.
Сега Васили не бе сигурен как да се отнася с нея. Първият му порив бе да я люби и този път желанието му бе по-силно от всякога. Само фактът, че се намираше толкова близо до нея, го караше да потръпва от възбуда. След това изпита желание да я удуши заради тревогите, които му бе причинила. Но изпитваше и още една необходимост — да я вземе в прегръдките си и да й каже… Какво? Че едва не се е поболял от притеснение, че тя ще се омъжи за Лейтън, преди да успее да я намери? Че сега се намира в окаяно положение? Че е влюбен в нея? След начина, по който се бе отнасял към нея, тя никога нямаше да му повярва.
Ами нейният англичанин? Ако бе заварил Лейтън с нея, сигурно щеше веднага да го предизвика. Ако тя обичаше този мъж, ако наистина го обичаше, Васили се съмняваше, че ще съумее да прояви достатъчно благородство да се поклони и да се оттегли. Разяждан от ревност, не можеше да остави англичанина да му отнеме Александра. Но любовта, която изпитваше към нея, го подтикваше да й позволи да бъде щастлива.
Тези две противоположни чувства не му даваха мира. Реши, че първо трябва да разбере дали не е пристигнал твърде късно.
— Има ли насрочена сватба, Алекс?
Александра си пое рязко дъх от изненада. Как бе възможно той да е научил за виконта? Не би могъл да знае.
— Каква сватба? — попита внимателно тя.
— Твоята с Лейтън.
Това беше още по-лошо.
— Откъде си научил за Кристофър?
— От Лазар. Трябваше да ми кажеш, Алекс.
— Не беше твоя работа…
— Но ние ще се оженим! — прекъсна я той. Гневът му най-накрая избухна. — Разбира се, че е моя работа, ако си влюбена в друг мъж!
— Ние какво!
— Накрая се оказа, че съвсем не държиш на думата си, нали? Или си забравила, че ме уверяваше, че няма да престъпиш обещанието си. Въпрос на чест, ти сама така каза.
Думите му я накараха да настръхне.
— Не получи ли бележката ми? Майка ти каза, че не можеш да се ожениш за мен, че съм истински позор за семейството ви, безнадеждна…
— Не майка ми урежда нашия брак. Тя няма думата по този въпрос.
— Когато последния път говорехме за разваляне на годежа ни, ти съвсем не разсъждаваше по този начин — отвърна сковано тя. — Когато тя ми каза това, аз си помислих…
— Мислела си погрешно, Алекс, и си тръгна, без дори да поговориш с мен. Повтарям ти: майка ми не може да решава каквото и да било за нашия брак. Дали ще се оженим или не зависи от нас, зависи и от това, дали ще опазим честта на семействата и ще удържим думата, която са си дали бащите ни, когато са ни свързали.
— Искаш да кажеш, че все още сме сгодени?
— Дяволски си права, така е. — И преди Александра да разбере какво прави той, Васили пое ръката й в своите и отново сложи на пръста й годежния пръстен. — Не го сваляй пак, Алекс. Ти ми принадлежиш. Искам да носиш доказателството за това.
Последните думи бяха казани като предупреждение, но Александра усети някаква далечна, топла нотка в тях, което едновременно я смути и развълнува. Тя се облегна назад, изпълнена с облекчение и страх, като се постара да ги превъзмогне. Ако не овладееше чувствата си, никога нямаше да може да продължи този разговор с Васили. О, но колко хубаво беше отново да почувства неговия пръстен на ръката си! Когато преди го бе свалила и му го бе оставила, не можа да сдържи сълзите си. Тогава бе почувствала, че заедно с пръстена оставя и сърцето си. Никога повече нямаше да го свали, но не защото той й бе казал да не го прави.
— Би ли ми обяснил защо? — попита тя, като имаше предвид изявлението му, че все още бяха сгодени. — Аз ти дадох шанс да се откажеш от годежа. И доколкото си спомням, ти не искаше да се ожениш за мен, тогава защо не се възползва от този шанс?