Защото те обичам!
Сега имаше идеалната възможност да й го каже. Но тя щеше да му се изсмее в лицето и може би щеше да каже нещо, изпълнено с ирония, като например: „Разбира се. Петров. Казваш ми го всеки път, когато си отвориш устата!“. И тъй като самият той още не можеше да го повярва, как очакваше да убеди нея?
— Ти не ми даде шанс да се откажа, Алекс. Ти просто избяга, тъй като остана с погрешно впечатление. Това не ме освобождава от обещанието ми, а просто трябваше да те върна обратно. Все пак, ако твоето намерение е да нарушиш думата си, просто кажи и всичко ще приключи дотук.
— Никога не съм имала такова намерение и ти го знаеш много добре — изсъска тя.
— Разбира се, че не съм мислил, че ще се откажеш. Ние все още сме свързани с онзи договор, все още сме сгодени и все още ни предстои да се оженим. Или не си съгласна?
— Разбира се, че съм съгласна.
— Значи идването ти в Англия не е променило разбиранията ти за чест?
— Радвам се да го чуя.
Александра го погледна изненадано.
— Внимавай, Петров, или почти ще ме накараш да помисля, че сега искаш да се ожениш за мен.
— Може би е точно така — отвърна меко той.
— Друг път! — отвърна рязко тя.
Васили се усмихна. Бе сигурен, че неговата Алекс ще каже нещо подобно.
— Всъщност… — Той замълча за малко, създавайки впечатлението, че в момента стига до това заключение. — Понеже така или иначе трябва да се оженя — за да си осигуря наследник, както сама знаеш, — нищо не пречи ти да ми станеш жена. Вече положих повече усилия с теб, отколкото с която и да било друга жена и освен това, обожавам гърдите ти, Алекс.
Васили очакваше още някой възмутен отговор, изчервяване, но не и изражението на болка и безпомощност, което придоби лицето на Александра. Съжали ужасно за това, че си бе помислил, че тези думи за нея щяха да бъдат по-приемливи от истината.
— Алекс…
— Не е необходимо да ми обясняваш — прекъсна го тя. — От самото начало ми каза какво мислиш по този въпрос. Знаеш и моето отношение, нали така?
Напомнянето й, че тя не бе искала да се омъжи за него, защото бе влюбена в друг, бе достатъчно отново да възбуди гнева му и да промени намерението му да й каже, че иска да я направи щастлива. Сега тя можеше да му каже за бебето, а той щеше да престане да й обръща внимание, преди още да се бяха оженили. Но тъй като тази вест несъмнено щеше да го зарадва, тя реши да я запази за себе си.
Той може и да я бе последвал, но очевидно нищо друго не се бе променило. Но защо думите му я караха да се чувства така, сякаш ще заплаче всеки момент?
— Видя ли се с Лейтън? — попита Васили с твърд глас.
— Да.
— Само ако те е докоснал, ще убия това копеле! — изръмжа той.
Какво беше това, ревност?
— Не си прави труда. Той никога не е искал да се ожени за мен. Чакал ме е да се омъжа за някого другиго, след което да ми стане любовник. Помислил си същото, каквото и ти, но за разлика от теб той знаеше, че съм девствена, и ме чакаше да променя това положение.
— Смятай го за мъртъв! — отвърна просто Васили.
Александра въздъхна.
— Аз съм тази, която бе обидена, Петров, не ти. Само защото сега ме приемаш като своя жена, не означава, че не мога сама да се оправям със собствените си проблеми.
— Той те е наранил…
— Не, не е, което ме накара да осъзная, че това, което съм чувствала към него, изобщо не е било любов.
Самодоволната му усмивка направо я вбеси, което я накара отново да промени темата.
— Къде, по-точно, ме водиш?
— На моя кораб. Този шумен и претъпкан град не ми хареса още първия път, когато дойдох тук, не ми харесва и сега. Ще потеглим веднага.
— Не, няма. Моите хора…
— Сигурно вече са на кораба, благодарение на едно… приятелско убеждаване.
— Ти ме насилваш, Петров!
— След всичките тревоги, които ми причини, мисля, че ми е позволено да го направя.
ГЛАВА 38
Обратният път към Кардиния изглеждаше на всички много по-кратък, но Александра бе толкова потънала в нерадостните си мисли и в нещастието си, че почти не забелязваше отминаващите часове. Прекара цяла седмица на легло. Въпреки това мислеше, че има късмет, защото единствено на кораба се чувстваше зле, за разлика от повечето жени в нейното положение.
След като слязоха на сушата, доброто й здраве се върна. Всъщност никога не се бе чувствала толкова добре. Не хвана нито настинка, нито кашлица, от които страдаха останалите, тъй като пътуваха, сред сняг и вятър.
Настроението й обаче се оправи до известна степен само когато наближиха Кардиния и тя осъзна, че скоро отново ще види скъпоценните си коне. Точно тогава започна да забелязва необичайните погледи, които й хвърляше Васили, погледи, които й говореха, че той може би съжалява за нещо. Александра много добре можеше да си представи какво е то.