— Значи наистина я намери — започна Мария.
— Казах ти, че ще я намеря, майко. И тъй като сватбената церемония ще се състои утре, Александра ще остане тук само през тази нощ. Направи ми една услуга и не й споменавай за предишното й държание. Всичко беше само преструвка, затова можеш да престанеш да се тревожиш, че…
— Да, да, знам всичко — прекъсна го Мария, като изненада и двамата.
— Как така? — попита Васили.
— Малко след като тръгна да я търсиш, пристигна баща й. Той ми обясни, че въпреки че в някои отношения тя е доста своеволна — що се отнася до конете, например, — тя във всяко друго отношение е дама, каквато очаквахме да бъде. Аз, разбира се, бях шокирана. Също и баронът, когато му разказах…
— Нека не говорим затова сега, майко, ако не възразяваш. Баронът върна ли се в Русия?
— Да се върне, когато дъщеря му е изчезнала? — отвърна графинята с тон, който говореше, че синът й би трябвало да знае, че родителите не постъпват по този начин. — Той самият щеше да тръгне да я търси, но аз го уверих, че ти ще я доведеш. Разбира се, предложих му гостоприемството си.
— Той е тук?
— Да, на горния етаж е, освен това, Васили, трябва да знаеш, той ми призна, че никога не е имало…
Александра не остана да чуе нищо повече. Започна да се отдръпва назад в момента, когато майката на Васили спомена баща й, скоро се намери извън къщата и се отправи към конюшнята. Как можеше баща й да се появява така, след всичко, което й бе причинил? Как можеше да се преструва, че го интересува какво…
— Алекс, къде си мислиш, че отиваш?
Васили бе протегнал нежно ръка, за да я спре, но тя избягваше погледа му, защото не искаше той да види сълзите й.
— Не знам — призна тя. — Знам само, че не искам да виждам баща си повече. Никога!
Дали наистина Васили изпусна въздишка на облекчение?
— Не е необходимо. Ще те отведа при кралицата. При нея можеш да се усамотиш до сватбата, а след това ще се оттеглим в едно от именията ми в провинцията. Но… мога ли да те попитам защо отказваш да се срещнеш с баща си?
Александра бе твърде разстроена, за да оцени помощта му или да се замисли как би възприел той отговора й.
— Защото той можеше за развали годежа още преди да се срещнем, но не го направи. Двамата с теб си причинихме големи неприятности и всичко това се случи само заради него. Не мога да му го простя!
Изминаха няколко минути, преди Васили отново да се обърне към нея.
— Алекс, ако той развали годежа сега, думата ти щеше ли все още да важи?
— Тъй като обещах да се омъжа за теб, освен ако ти не ме искаш, тогава — да, важи.
— Дори и да няма никакъв договор за годеж?
Александра го погледна и се намръщи.
— Що за въпрос е това?
— Глупав въпрос, наистина, но е свързан с нещо, което се готвех да направя. Искам официално да те попитам ще се омъжиш ли за мен?
Странно бе, че наред с болката изпита удоволствие от думите му.
— Знаеш, че това не е необходимо.
— Отговори ми, Алекс, моля те. Ще се омъжиш ли за мен?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Но ти отново ме насилваш, Петров…
— Моля те.
— Добре, обещавам ти, въпреки че за последен път обещавам някому нещо…
Той вече я целуваше, преди да успее да довърши, и Александра забрави защо се бе обидила. Когато той я пусна, тя бе останала без дъх, но ни най-малко не бе смутена.
— Това пък защо беше?
Васили й се усмихна топло.
— За да ти благодаря, защото наистина те принудих да ми дадеш обещание.
Очите й се присвиха.
— Не го прави втори път, Петров!
ГЛАВА 39
Васили чакаше бъдещата си съпруга в преддверието на параклиса на двореца, а приятелите му шеговито го смушкаха в ребрата, защото бе пристигнал твърде рано. Въпреки че не бе казал нищо, той предпочиташе сватбата да се бе състояла предния ден, ако не мислеше, че Александра щеше да се усъмни и да го разпитва по каква причина бърза толкова. За него в никакъв случай не бе твърде скоро и нямаше да спре да се тревожи, докато церемонията не приключеше.
До този момент бе успял да избегне срещата с бащата на Александра. С още малко късмет…
Васили очакваше всеки момент да се появи Таня и да съобщи, че булката е пристигнала, но вместо нея на вратата на параклиса застана Константин Рубльов, а изражението на лицето му бе мрачно и заплашително.
— Къде си скрил дъщеря ми?
Васили въздъхна. Късметът изобщо не бе на негова страна още от момента, когато бе срещнал дъщерята на този човек. Но бе решен на всяка цена да промени този факт. Хвърли многозначителен поглед към Стефан.