— Имаш ли нещо против да ни оставиш сами?
Стефан отмести поглед от разгневения баща към Васили и повдигна учудено вежди.
— Трябва ли?
— По дяволите, Стефан…
Братовчед му се разсмя, обгърна с едната си ръка рамото на любопитния Лазар, а с другата — смаяния Серж и ги поведе към изхода.
Останал сам с Константин, който се бе изчервил от смущение заради избухването си пред краля на Кардиния, когото не бе познал, Васили се обърна към него:
— Алекс прекара нощта в двореца с придворните дами на кралицата. Всеки момент ще дойде, за да се венчаем.
— Не й ли беше съобщено, че съм тук?
— Да — отвърна Васили, след това неохотно добави: — Но се страхувам, че тя не иска да ви вижда, сър.
Константин веднага забрави за смущението си.
— Глупости. Двамата с дъщеря ми сме много близки. Тя…
— Може би точно затова толкова я боли от това, което направихте — прекъсна го Васили.
Гневът на Константин се смекчи.
— Значи тя знае, че никога не е имало договор за годеж?
— Не, не знае. Когато майка ми го съобщи, тя вече си бе тръгнала. Предпочетох да не й казвам. Но този договор вече няма никакво значение. Помолих я по всички правила да се омъжи за мен и тя прие.
— Значи вече е щастлива с теб?
— Ще бъде.
Тези думи бяха изречени с такава решителност, че Константин не можеше да не му повярва.
— Слава богу — отвърна той. — След като научих от майка ти как се е държала с всички, страхувах се, че Алекс никога няма да приеме да се омъжи за теб и затова е избягала. Но ако сега се е съгласила…
— Казах, че ще бъде щастлива, бароне. Засега тя все още се опитва да приеме факта, че любимият й Лейтън се е оказал един презрян негодник, който никога не е искал да се ожени за нея. Дадох й време да преодолее чувствата си към него, но след като се оженим, тя ще го забрави, обещавам ви.
Константин се намръщи.
— Да не искаш да кажеш, че тя просто е отстъпила и затова се е съгласила да се омъжи за теб? След всичкото време, което прекарахте заедно?
— Страхувам се, че ние двамата в самото начало се отнесохме твърде зле един с друг — призна Васили. — Тя не искаше да се омъжи за мен, аз също не я исках за своя съпруга. Но след това промених решението си, бароне. През целия си живот съм съблазнявал жени, но не можех да направя същото с единствената жена, която бях готов да направя своя съпруга. След като се оженим, няма да бъда толкова резервиран.
— След като Алекс не знае, че никога не имало истински договор, защо не иска да ме види?
— Очевидно тя не ви е простила, че я хвърлихте в ръцете ми по този начин. Аз пък, от друга страна, не бих могъл да изразя благодарността си. Сега мога съвсем откровено да кажа това. Наистина поехте върху себе си голям риск, бароне. Ако не изпитвах такива чувства към Александра, бих…
Васили не довърши, тъй като в този момент се появи Таня.
— Булката пристига… о, извинявайте.
— Всичко е наред, Таня. Това е бащата на Александра.
Кралицата учтиво кимна.
— А Стефан?
— В параклиса е — отвърна Васили.
— А ти самият не трябва ли да чакаш при олтара?
— Разбира се, само след миг съм там.
Таня кимна още веднъж и се отправи към вратата на параклиса. Васили бе поставен в неудобното положение да помоли бъдещия си тъст да напусне. Не искаше Александра отново да се разстрои, като го види. Но и този път късметът му изневери.
Тя изведнъж се появи и той затаи дъх, поразен от красотата й. Сватбената й рокля бе с цвят на слонова кост, украсена с бяла брюкселска дантела и малки перли. Но когато забеляза баща си, Александра се обърна и излезе.
— Алекс! — извика Васили и изтича след нея.
Но Константин вече го бе изпреварил. И тъй като вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било, Васили предпочете да изчака, давайки възможност на барона поне да опита да оправи отношенията с дъщеря си, като му пожела успех.
Александра не спираше да тича. В очите й отново напираха предателски сълзи, но тя бе твърдо решена този път да не им позволи да потекат. Нямаше да говори с баща си, нямаше…
Константин я настигна, преди да бе изминала и половината път по коридора. Опита се да я вземе в прегръдките си, но тя се отскубна.
— Не ме докосвай! Недей! — След това избухна. — Не разбирам защо си дошъл. Не мога да приема, че се интересуваш…
— Господи, Алекс, знаеш, че това не е истина!
Изпълненият му с болка поглед караше сърцето й болезнено да кърви, но тя не искаше, не трябваше да допусне това да й повлияе.
— Това, че изобщо се намирам тук, показва колко се интересуваш! Никога не съм била по-нещастна и затова мога да благодаря само на теб!