— Можеше да ме предупредиш, Ана.
— Аз съм твоя приятелка, скъпа, но предаността ми е преди всичко към баща ти.
Александра знаеше това и никога не бе негодувала от връзката на Ана с баща й. Дори се надяваше, че Ана един ден ще отстъпи и ще се омъжи за него. И трябваше да знае, че Ана не би одобрила нещо толкова закостеняло като един уреден брак и че би застанала на нейна страна.
— Знам, че баща ти се страхуваше да не избягаш, ако разбереше по-рано за този годеж — продължи Ана.
Ако Александра бе знаела и не бе избягала, сега щеше горчиво да съжалява. Но въпреки всичко се успокои малко, обърна се към Ана и се усмихна. Не бе по вина на Ана, че всичко това й се стовари на главата.
— Не се тревожи. Вече съм решила как да постъпя — каза Александра. — Така че — грижи се за татко.
— Знаеш, че ще го направя.
— Можеш също да го подготвиш за връщането ми.
При тези думи Ана се сепна, но след това се засмя.
— Ей, защо си мисля, че нямаш предвид посещение на гости?
Цялата горчивина, която изпитваше Александра преди това, се завърна с неочаквана сила.
— Ако наистина трябва да си дойда на гости, татко няма да бъде забравен.
— О, Алекс! — въздъхна Ана. — Той иска само най-доброто за теб.
— Тогава още по-зле, че не можем да се споразумеем какво е то.
Ана поклати тъжно глава.
— Ако промениш решението си за вечеря…
— Няма!
Но Александра наистина го промени. Реши да се появи за кратко, тъй като й хрумна, че малко грубо отношение и някоя забележка, издаваща лоши маниери, в присъствието на графа и баща й, ще даде на Васили идеалната възможност да развали проклетия годеж. Разбира се нямаше намерение да направи нищо твърде скандално, нищо, което не бе правила и преди, тъй че баща й нямаше да я обвини, че държанието й излиза извън всякакви граници. Това също би дало възможност на баща й да види колко я презира Васили и колкото и да си бе мислил, че Васили я харесва, щеше да се убеди, че това чувство нямаше да издържи на неговото отвращение и презрение.
Александра не би могла да улучи по-подходящо време. Изобилната вечеря, която баща й бе планирал, за да впечатли кардинския граф, беше в разгара си, тъкмо беше сервирано основното блюдо. Ана бе облякла най-хубавата си рокля, Константин също изглеждаше чудесно в официалното си вечерно облекло. А граф Петров! Александра с усилие отклони очи от него. Един кратък поглед към това атлетично тяло и красиво лице и тя почти забрави защо бе слязла при тях.
Той, разбира се, бе в безукорен вид. Не бе очаквала нещо по-различно от конте като него. Не по-малко издокаран бе и приятелят му, този със сините очи. Случи се така, че той пръв я забеляза, застанала на вратата. Не изглеждаше шокиран, а просто изненадан, че не се е преоблякла за вечеря и е все още в работните си дрехи, а косата й падаше още по-хаотично по раменете и гърба й, тъй като тя бе издърпала от прическата си още няколко кичура. Но пък и не бе слязла, за да вечеря.
— Не ми обръщайте внимание, слязох просто да изям няколко залъка, тъй като нямам време да вечерям.
Александра се надяваше, че един точно определен човек се е почувствал неудобно от тази забележка, въпреки че не извърна глава, за да се увери така ли е. Приближи се към масата и грабна една намазана с масло филия хляб от чинията на синеокия кардинец. Това, че все още не му бе представена, правеше постъпката й още по-лоша, но Александра си помисли, че този непознат е единственият човек, който не би казал нищо за поведението й. Тя му хвърли кратък поглед, забелязвайки, че изненадата му бе преминала в смайване. Просто му се усмихна, след което плъзна поглед към другите. Ана бе закрила устата си с ръка. Нямаше да бъде подходящо да се изсмее високо, а тя очевидно се мъчеше да задуши смеха си. Върху страните на Константин бе избила ярка руменина и смущението не бе единствената причина за това. Двамата с Александра със сигурност биха започнали един от поредните си спорове на висок глас, ако тя останеше, но, разбира се, нея скоро нямаше да я има…
— Александра… — започна Константин със задавен глас. Тя му хвърли невинно-въпросителен поглед, което го убеди, че се надяваше той да избухне в гняв, дори очаква с нетърпение такава реакция от негова страна, както и че се бе подготвила подобаващо да я посрещне. Осъзнавайки това, той не се поддаде на импулса си и преглътна гнева си, като се надяваше тя да не го поставя повече в неудобно положение.
Дъщеря му със сигурност имаше намерение да направи точно това, ако планът й не бе дал един неочакван за нея резултат. Граф Петров, вместо да се възползва от златната възможност, която тя му предоставяше, се изправи от мястото си и застана зад нея.