Остана обаче разочарован в надеждите си да й причини допълнително неудобство. Тъй като намери всички на крак в този час, Васили изпрати една от прислужничките да събуди Александра и му бе отговорено, че „Алекс“ отдавна е станала и най-вероятно се намира в конюшнята си. Васили бе толкова изненадан от факта, че прислужничката се отнасяше толкова фамилиарно с господарката си, че му убегнаха думите на момичето, касаещи „нейната“ конюшня.
Настроението му се влоши още повече, тъй като Александра го бе изпреварила. Васили поведе мърморещия Лазар на закуска с барона само за да разбере, че годеницата му няма да се храни с тях — отново. Прекара почти час, вадейки си странни заключения, което бе нещо съвсем нетипично за него, докато накрая осъзна, че Лазар постоянно му прави знаци, като от време на време прочиства гърлото си и сочи с поглед към вратата.
Когато Васили най-сетне излезе от трапезарията, същите три прислужнички, които му досаждаха предния ден, го наобиколиха — едната носеше шапката му, другата — палтото, а третата — ръкавиците. Собственият му слуга, Борис, когото Васили бе довел със себе си и Лазар застанаха зад жените и само повдигаха безпомощно рамене, сякаш казваха по този начин, че не могат да направят нищо при такава атака.
За щастие, за Васили това бе съвсем обикновена ситуация; той просто вземаше с безразличие дрехите си, без да обръща внимание на ръцете на момичетата, които се задържаха ненужно дълго върху него. Точно така го видя Александра, когато влезе, за да разбере защо се бавят той и приятелите му. Трите жени, заобиколили Васили, го докосваха така, като че ли някаква споделена интимност им даваше правото да го правят. Точно това заключение си направи и Александра и вероятно поради тази причина гласът й бе изпълнен с унищожителен сарказъм.
— Бих могла да се закълна, че някой настояваше да побързаме и да тръгнем рано на път. Разбира се, трябваше да се досетя, че човек с твоите наклонности няма да си вдигне рано задника от леглото.
Тя изчезна, без да му даде възможност да отговори. Трите прислужнички се разбягаха още в момента, когато чуха гласа й. Лазар едва сдържаше смеха си, закрил устата си с ръка. Баронът обаче стоеше на входа на трапезарията, искрено объркан и наранен, както и предната вечер, когато се бе извинил заради държанието на дъщеря си.
— Тя… о, тя…
На Васили му дожаля за човека. Някой трябваше да изпитва и съчувствие към барона, особено с такава дъщеря.
— Не е необходимо да ми обяснявате, сър. Както казахте, тя се нуждае от… специално отношение.
Сега очакваше с нетърпение да й го покаже. Ще го прави за смях, така ли? До края на този ден ще я накара да се облива в сълзи. В края на краищата, да демонстрираш презрение бе цяло изкуство и в подходящи ръце можеше да се превърне в оръжие, а той го владееше до съвършенство.
Когато Васили и неговите хора отидоха в конюшнята, по-точно бе да се каже в една от конюшните, Александра вече бе яхнала белия си жребец. Тъй като предния ден бе отклонил поканата на барона да разгледа имението, Васили не бе разбрал, че Рубльови държаха не една, а пет големи конюшни, които бяха пръснати от къщата до близкото село.
Но Васили не се интересуваше от имението на Константин Рубльов. Интересуваше го само обектът на неговата омраза и гняв. Тя отново бе облечена в риза и онези необичайни за жена панталони, този път безукорно чисти. Сега носеше син пояс и по-хубаво палто, обшито с черна кожа. От същата кожа бе направена и шапката, която напълно скриваше косата й.
Васили все още кипеше от гняв заради дръзките думи, които бе отправила към него, освен това се подразни от облеклото й поради една неочаквана причина — защото просто нямаше търпение да я види облечена както подобава. Дори и да бе свикнала да язди, трябваше да го прави по женски маниер. Беше очаквал да я види облечена в женски дрехи, защото му бяха казали, че панталоните са работното й облекло. И тъй като Александра нямаше да работи по време на пътуването, не би трябвало и да бъде облечена по този начин. Но тя бе направила точно това: седеше на седлото по мъжки и поглеждаше нетърпеливо към групата. На всичкото отгоре бе невероятно хубава със зачервените си от хладния въздух страни.
Васили насочи поглед към лявата й ръка и забеляза, че тя не носи пръстена. Без съмнение изчакваше подходящия момент да му го хвърли в лицето.
Отначало не забеляза товарните коли, после очите му подозрително се присвиха. Каквото и да имаше в тях, то бе натрупано на огромни купчини под брезента. Колите изглеждаха изключително тромави и неудобни и със сигурност твърде тежки за четирите коня, впрегнати във всяка от тях.