— Има ли още нещо, което искаш да вземеш? — изръмжа Васили.
— Разбира се. Любимците ми винаги ме придружават, където и да отида.
— Нещо друго, за което би трябвало да знам? — Гласът му бе изпълнен с ирония, но тя не й обърна внимание.
— Само камериерката и хората ми.
— Хората ти?
Александра кимна към конюшнята. Васили погледна в тази посока и забеляза на входа трима казаци на коне. Бяха огромни, с остри, груби черти, въоръжени. И тримата гледаха към него, но Васили не можа да прочете по лицата им нищо определено. В неговите очи мъжете бяха толкова грозни, че бе невъзможно да се каже дали лицата им изразяваха враждебност, интерес или любопитство.
— Те ще се грижат за безопасността ми по време на пътуването.
— Мислех, че това е мое задължение — обърна се той сковано към нея.
Александра избухна в смях.
— Не ставай смешен. Ти пътуваш с охрана, тъй като очевидно не си в състояние да се погрижиш за собствената си безопасност, да не говорим за нечия друга. — Александра продължи с изпълнен с презрение глас: — Но това е напълно разбираемо, Петров. От опит мога да кажа, че вие, дворцовите контета, сте напълно негодни за нещо друго, освен да клюкарствате и развратничите.
Когато тя свърши, по страните му бяха избили червени петна от гняв. Бе толкова бесен, че едва успя да процеди:
— Това от собствен опит ли го знаеш?
Този път бе неин ред да се изчерви. Намръщена и смутена, Александра му обърна гръб и се оттегли, тримата казаци я последваха, а огромната руска хрътка тичаше пред тях. Последваха ги товарните коли и петимата коняри, които водеха хергелето от великолепни жребци.
Васили остана на мястото си, като не откъсваше поглед от малката процесия и сериозно обмисляше възможността да поеме сам в обратна посока.
ГЛАВА 12
Първият ден измина в изтощителна езда. Конят, който бе привлякъл вниманието на Александра в групата от Кардиния, се оказа, че е на Васили. Бе енергичен и неспокоен и отказваше да поддържа по-бавния ход, с който се движеха товарните коли. Васили постоянно бе принуден да избързва далеч напред, след което неминуемо се налагаше да се връща назад. Александра бе убедена, че няколко пъти той го направи нарочно, за да покаже ясно нетърпението си.
Нейните два жребеца се държаха много по-добре. Животните жадуваха за по-енергична езда, но, разбирайки, че това няма да им бъде позволено, не се противяха. Дори когато в ранния следобед Васили се изравни с нея, за да й съобщи, че няма да спират за обяд или дори за почивка, Гордостта на Султана остана спокоен при близостта на дорестия, докато Васили трябваше с мъка да го удържа, тъй като конят му искаше да ухапе този на Александра.
Колкото до това, че нямаше да спират, Васили го съобщи с голяма доза самодоволство, а Александра я прие с удоволствие, което обаче запази за себе си. Васили продължи, като й обясни, че се налага до вечерта да стигнат най-близката гостилница. Той обаче добре разбираше, че дори без да спират за обяд, щяха да пристигнат в гостилницата късно през нощта.
За Александра не бе трудно да разбере какво си мисли Васили. Той смяташе, че по този начин й го връщаше заради забавянето, което причиняваха товарните коли, но нямаше представа, че тя бе планирала всичко да протече точно по този начин. Всички нейни хора си бяха взели храна, която не се налагаше да готвят, но не така стоеше въпросът с хората от групата на Васили. Младата жена не се съмняваше, че Васили няма да поддържа тази тактика повече от ден-два, тъй като гладът неминуемо ще започне да го измъчва.
Колкото до Александра, тя бе спечелила първата битка и се чувстваше много доволна. Имаше нужда и от положителни емоции, които да противопостави на болката, която стягаше гърдите й, образувала се, откакто напусна имението. Сбогуването с баща й бе кратко, но всеки миг се бе врязал дълбоко в съзнанието й.
Бе спряла за момент пред къщата, където баща й бе застанал на предната веранда, но бе го направила само за да му даде последна възможност да промени решението си. Дори не се бе приближила към него, а бе останала на пътя и когато стана ясно, че баща й няма да произнесе думите, които имаше нужда да чуе, бе казала само „Довиждане, татко“ толкова тихо, че той едва ли я бе чул. И това бе всичко, нямаше прегръдка, нито целувка на прощаване, нито молби той да промени решението си.