Изражението му не се промени. Въпреки че я погледна открито в очите, изглеждаше не по-малко нещастен отпреди.
— Мисля, че ако наистина бях убил някого, нямаше да се чувствам по-различно.
Очите на Ана заблестяха гневно. В този момент й се искаше да го удари — нещо, което никога не бе си и представяла, че може да направи — досега.
— По дяволите, Константин, премини към същината на въпроса, докато все още не съм се побъркала от притеснение!
Той трепна, тъй като Ана отново повиши глас. Можеше да приеме такова нещо от Александра, дори го очакваше и можеше да й отвърне със същото, но не можеше да понесе неговата дребничка Ана да му крещи. Въпреки това си го заслужаваше, както и презрението й.
— Изпратих писмо на графиня Мария Петров.
Това име накара Ана да се замисли, след това тя се намръщи.
— Защо ми звучи познато?
— Защото често си ме чувала да говоря за Симеон Петров.
— О, твоят най-добър приятел, който е починал… преди около четиринайсет или петнайсет години?
— Четиринайсет.
Когато Константин не каза нищо повече, Ана отново се намръщи, този път от раздразнение. Очевидно щеше да се наложи да измъква фактите един по един.
— Мария е съпругата на Симеон, по-точно неговата вдовица. Но какво общо има тя с годежа на Алекс? И кога уреди този годеж?
— Миналата седмица.
Беше се надявала, че като забележи растящото й раздразнение, той ще отговори по-изчерпателно на въпросите й.
— Но миналата седмица ти беше тук — отбеляза Ана. — И не сме имали никакви посещения…
— Става дума за годеж със сина на Симеон. В писмото си припомних този факт на Мария. Отбелязах, че е крайно време синът й да дойде и да си вземе булката, но не се изразих по този директен начин, разбира се. Писмото бе много дипломатично и учтиво, но смисълът му беше това, което чу току-що.
Ана не можеше да повярва на ушите си, още повече че никога не бе чувала нищо за този годеж.
— Защо не си ми споменавал за годежа? Приемам, че е уреден много отдавна, най-малкото преди смъртта на Симеон. И защо през всичките тези години й представи толкова младежи, все подходящи партии за женитба, с надеждата, че някой от тях ще я заинтересува, когато всъщност е била обвързана с брачен договор с този благородник от Кардиния? Нали там живееше приятелят ти?
Константин отново отговори само на последния й въпрос.
— Да.
Ана му се усмихна.
— И защо е тази мрачна физиономия, скъпи? Този съюз трябва да те радва. — Ана замълча за момент, правейки си някои заключения. — Само не ми казвай, че внезапно си си спомнил за този годеж миналата седмица.
— Не, не бях забравил. — Константин й обърна гръб, допи питието си, след което отново я напълни. — Този годеж дори не е бил замислян като такъв.
Ана се вцепени от изненада.
— Какво?
Той отново не посмя да я погледне в очите. Имаше нужда от още една сгряваща глътка от силното питие, преди да продължи.
— Това, което писах на графинята, беше в по-голямата си част лъжи. Когато се роди Александра, двамата със Симеон действително обсъждахме възможността за годеж и по-късно за брак между нашите деца. Това е истина. Дълго обмисляхме този въпрос и двамата бяхме на мнение, че идеята е чудесна. Но никога не оформихме официален документ за споразумението ни. Имахме години на разположение. Тогава Александра нямаше навършена дори годинка, а синът на Симеон беше само на шест. Така че, сега разбираш какво направих.
Ана изпусна дълбока въздишка. Положението не бе толкова лошо, колкото си бе помислила в началото. Веднага можеше да се изпрати друго писмо и да се поправи грешката. Но трябваше да се увери, че е разбрала правилно.
— Настоял си пред графинята за един годеж, който никога не е бил уреден официално, и си го направил, тъй като приятелят ти е мъртъв и не може да го оспори. Това ли искаше да ми кажеш?
— Онази нощ ти остана в селото, за да помогнеш за едно раждане. Тогава бях пиян. Когато ми хрумна тази идея, тя ми се стори идеалното разрешение за Александра. Всъщност нямам и най-малко съмнение, че ако Симеон бе жив, децата ни щяха да се оженят още преди седем години.
— Това може и да е така, но не се е случило, а това, че ти го искаш, не е причина да стане. Трябва веднага да напишеш на графиня Петров ново писмо, като й разкриеш истината, преди да е пратила сина си тук.
— Не.
— Не?
— Това все още си остава идеалното разрешение.
Ана го погледна, като присви очи.
— Значи затова се чувстваш толкова виновен. Но нямаш никакво намерение да поправиш стореното?
— То ще бъде кръстът, който ще трябва да нося — отвърна Константин, като стисна упорито устни. — Помисли, Ана. Ами ако двамата са родени един за друг? Ако си подхождат идеално? Ако тази малка лъжа…