— Мъжът, който мислеше да вкараш в леглото си, ми е годеник. — Гласът й бе прекалено спокоен, като се имаше предвид за какво говореха. — Посмей още веднъж да се приближиш до него и ще ти отрежа и двете уши и ще ти ги дам да ги изядеш! Или може би смяташ, че жертвата си заслужава?
— Не, баронесо — изпищя момичето, очите му се разшириха и то ужасно пребледня.
— Познаваш ли ме? — Александра се намръщи.
— Д-да, баронесо.
— Тогава разбираш много добре, че не отправям празни заплахи?
— Да!
— Добре. Да се надяваме, че няма да се наложи отново да разговаряме.
Александра се върна на масата си. Когато мина покрай Васили, дори не го удостои с поглед. Бе изненадана от себе си не заради това, което бе казала, а защото успя да предизвика такава сцена, без да изпитва ни най-малко угризение или смущение. Вече доказа на годеника си, че е под социалното му ниво. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала.
— Той беше ли шокиран? — прошепна тя на Стенка, докато заемаше мястото си.
— Не мога да кажа — отвърна откровено младежът, а очите му блестяха. — Но ти беше чудесна. Такава убедителна проява на ревност!
— Не ставай смешен! — отвърна раздразнено тя. — Направих го заради него.
В отговор той само изсумтя.
— Не забравяй, че те познавам, Алекс. Знам колко си ревнива към това, което притежаваш. Спомни си, че присъствах, когато извади камшика и започнала налагаш оня лейтенант, който беше бил взетия от теб назаем кон. Никога не си се колебала да се нахвърлиш с юмруци върху Конрад, когато докарваше с подигравките си Нина до плач. Проглуши ушите на баща ми последния път, когато понечи да ме напердаши… Кажи ми, когато се умориш да ме слушаш.
Александра го погледна и се намръщи.
— Ти и твоето семейство сте нещо съвсем различно. Както и конете ми.
— Ние ти принадлежим, а което е твое, е твое. Всеки, който те познава, знае това, Алекс. И докато един от двама ви не развали този годеж, графът също е твой, така че къде е разликата?
— Разликата е в това, че не искам той да бъде мой. — Александра се обърна към другите. — Поне един от вас не забеляза ли как реагира граф Петров?
— Аз забелязах — обади се Конрад, а устните му се извиха в едва забележима усмивка. — Обаче не ми изглеждаше шокиран, а по-скоро ядосан.
Александра не посмя да погледне в тази посока, за да се увери, но се облегна доволна на стола си.
— Това също ще свърши работа. Предупредих го какво може да очаква от мен. Сега е наясно, че не съм отправяла празни заплахи.
— Бих казал, че графът вече си е направил такова заключение — обади се Тимофей през смях. — Ще бъде интересно да узнаем какво ще предприеме.
— Какво би могъл да направи? — попита Александра. — Ние все още не сме женени.
Тримата мъже просто впиха мълчаливо погледи в нея. Нина направи точно обратното, като отклони поглед. Александра се размърда неспокойна на мястото си.
— Какво има?
— Такъв годеж не е нещо маловажно, Алекс — отвърна Конрад. — Той е почти със значение на брак. В този случай са дадени клетви и обещания. Дори ти самата даде дума да се омъжиш за него, а баща ти одобри такова решение. Това дава на този мъж определена власт над теб, не знаеше ли?
— Каква власт?
Конрад не й спести истината.
— Същата, каквато би имал като твой съпруг.
— Глупости! Вече му казах, че не може да ми нарежда какво да правя, а той не се и опита да ми се противопостави. — Александра сметна за уместно да не споменава, че той й бе отговорил, че би могъл да направи точно това.
— Когато си му го казала, си беше все още у дома, под властта на баща си. Вече не се намираш в имението.
На Александра изобщо не се харесаха тези думи.
— Няма никакво значение къде се намирам — настоя тя. — Той не може да ме командва и да ми налага волята си. Имам достатъчно опит как да се оправям с разгневени мъже.
— Да, с баща си, но не и с годеника си — отбеляза Конрад. — Не ми е приятно да ти го кажа, Алекс, но това са съвсем различни неща.
— Добре, по дяволите! — В гърдите й започна да се надига гняв. — Какво искате да кажете с всичко това?
— Какво ще стане, ако той започне да си връща тъпкано за твоето отношение?
Очите й се присвиха подозрително, но тонът й не се промени.
— Да не би случайно да имате предвид, че той може да се опита да ме бие?
— Всъщност… да.
— И, предполагам, вие просто ще си стоите отстрани и ще гледате, така ли? И Божик няма да скочи и да го захапе за гърлото, ако само се опита да направи такова нещо?