Тя се усмихна, когато изговаряше последните думи. Той й се усмихна в отговор и се приведе леко напред, като протегна ръка към врата й. Александра веднага разбра какви са намеренията му — да я придърпа към себе си и отново да я целуне, за да й покаже, че няма да й позволи да му нарежда какво да прави. Тя заби пети в корема на Принц Миша, който веднага се изправи на задните си крака. Васили бе принуден да удържа своя жребец, който уплашено бе отскочил назад. Александра препусна напред, преди той да бе успял да се справи с коня.
Тя прие, че за момента победата е нейна — постигната за по-малко от пет минути. Толкова време отне на Васили да я достигне и буквално да я вдигне от седлото и да я премести върху собствения си кон. Александра не очакваше такава реакция от негова страна. Той я намести пред себе си, притискайки я плътно между бедрата си и здраво към гърдите си. Тази непосредствена близост извика в съзнанието й спомени и усещания от предишната нощ. Александра ги потисна и го погледна намръщено.
— Какво смяташ да правиш сега, Петров — да се държиш като пълен глупак?
— Продължавай в същия дух, скъпа, и ще ме накараш да потърся някое уединено място, за да ти покажа какво смятам да направя.
Александра се уплаши да не би той наистина да изпълни намерението си, но никога нямаше да му го признае. Божик започна яростно да лае, като подскачаше до краката на коня и го караше да пристъпва нервно. Тримата братя Разин се приближиха шумно зад тях, за да й покажат, че са достатъчно близо до нея, а Стенка държеше поводите на Принц Миша.
Казаците не казаха нищо, поне до този момент. Александра не искаше да се намесват и да си навлекат гнева на Васили. Все пак положението не беше опасно — освен за чувствата й.
— Не отговори на въпроса ми — настоя тя.
— Кажи на кучето да се махне! — бе единственият му кратък отговор.
При други обстоятелства тя би се изсмяла. Вместо това излъга:
— Божик няма да ме послуша, докато усеща, че съм в опасност.
— Имаш най-добре обучените коне, които съм виждал. И очакваш от мен да повярвам, че не си обучила по подобен начин и кучето си?
Васили не играеше честно, тъй като думите му можеха да се приемат само като комплимент. Конете й бяха нейната гордост и радост. Александра не можа да овладее задоволството си, че той е забелязал колко добре са гледани. Още повече, тя нямаше намерение да подлага на риск от нараняване някой кон, дори и неговия, просто защото й се искаше веднага да се махне от опасната му близост. Затова се обърна към Божик с властен тон, който животното веднага разпозна и на момента се подчини.
Лаят спря и големият жребец скоро се успокои.
— Сега можеш да направиш същото и с казаците си — заяви Васили.
Александра сметна, че една отстъпка от нейна страна е напълно достатъчна, и отвърна недоволно:
— Когато започнат да лаят, ще го направя!
— Ще се престоря, че не съм чул това.
— А аз ще се престоря, че не си си изгубил ума!
Внезапно Александра почувства как гърдите му се разтресоха от смях. Не бе имала намерение да го развеселява или да му доставя удоволствие, но той реагираше на думите й с неподправено добро настроение. Васили спря коня си.
— Беше крайно време — измърмори тя, но както стана ясно, бе прибързала.
Той нямаше намерение да я свали от коня, а просто се обърна и заговори на братята Разин:
— С годеницата ми имаме намерение да поговорим, за да се опознаем по-добре. Препуснете напред. Няма нужда да ни придружавате, докато разговаряме.
Вместо да се подчинят, те се взираха в него в продължение на няколко секунди, след това насочиха погледите си към Александра. Тя бе толкова разгневена, че едва се удържаше да не изстене гласно. Беше принудена да отстъпи и този път, в противен случай трябваше да ги изправи един срещу друг, което можеше да има последици, за които предпочиташе да не мисли. Знаеше ли той, че тя ще отстъпи, и щеше ли, ако тя не се подчини, да застане открито срещу братята? Александра не искаше да рискува.
Кимна утвърдително на приятелите си, така че те да могат да се отдалечат, без да се тревожат, но го направи едва доловимо и искрено се надяваше Васили да не е забелязал. Надеждите й като че ли се оправдаха, тъй като той ги последва, но с много по-спокойно темпо. Но след като останаха на доста голямо разстояние от тях, Васили каза:
— Мъдро решение.
Тъй като Александра нямаше никакво желание да разбере какво има той предвид с тези думи, просто ги отмина с мълчание.
— Ти не искаш да ме опознаеш, Петров, не повече, отколкото аз бих желала да опозная теб, така че какво всъщност целиш?
— Да докажа, че ти зависиш от мен и ми се подчиняваш, независимо дали ти харесва или не.