— Значи това е твоето мнение — отвърна кисело тя. — Но все още нищо не е доказано, тъй като е необходимо и моето съдействие, а него в никой случай няма да ти дам.
Ръцете му я притиснаха малко по-силно, той наведе глава напред, докато устните му почти докоснаха ухото й.
— Тогава може би ще се наложи да изтръгна от теб някои обещания — прошепна той с глас, зареден с толкова чувственост, че Александра неволно потрепери.
Тя успя да забие неочаквано лакът в корема му, с което наистина съумя да го изненада.
— Никакви обещания, Петров. Нито едно! Освен това повече от достатъчно говорихме и разяснявахме гледните си точки, така че веднага ме пусни!
— Само когато ме помолиш, ама много, много любезно — отвърна той, неспособен да скрие раздразнението си.
Отново бе успяла да го ядоса, най-вече с това, че си бе позволила да го удари. Но тя бе не по-малко ядосана, че той я бе уплашил дотолкова, че да не се овладее.
— Върви по дяволите! — бе единственият й отговор и той, разбира се, не я свали на земята.
Васили продължи да поддържа същото бавно темпо, като яздеше на значително разстояние от останалите. Тъй като тя не каза нищо повече, той разбра, че няма да получи от нея това, за което я бе помолил, и Александра се питаше колко време ще продължава той да я държи пред себе си и да яздят толкова неудобно, преди да реши да се присъединят към групата. Възможно ли е да бе упорит като нея?
— Спомням си, баща ти спомена, че имаш сестри — обади се неочаквано той. Явно бе събудила любопитството му. — Те приличат ли на теб?
Любопитство ли бе това? Или той обмисляше нов начин да я обиди?
— Изобщо не си приличаме — отвърна колебливо тя. — Никога не съм била особено близка с нито една от сестрите си. Те си имат свои интереси, а аз — мои.
— Твоите интереси са свързани изцяло с отглеждането на коне.
Александра улови неодобрението му и веднага застана нащрек.
— Само защото съм жена, не означава…
— Но аз не те критикувах — прекъсна я той.
— Наистина ли? Съмнявам се. За мен няма значение какво мислиш ти.
— Така и предполагах — отвърна сухо той.
Когато Васили не продължи разговора, Александра реши да подремне малко. Бе я обгърнал здраво с едната си ръка. Трябваше само да облегне глава на гърдите му…
— Когато една жена се намира толкова близо до мен, обикновено се изкушавам да я докосна — заяви неочаквано Васили. — Но тъй като през повечето време ти изобщо не изглеждаш като жена в смешното си облекло — изключение правят само красивите ти гърди — може би е по-добре засега да се въздържа.
Александра отвори очи, смаяна от думите му. Всички мисли за сън веднага се изпариха от главата й. Тя трескаво търсеше начин как да избяга. Но все още не бе готова да му се помоли.
— Не е смешно, Петров.
— Действително, но на мен ми прилича на шега, въпреки това аз също не я намирам много забавна, тъй като е за моя сметка.
Александра не му поиска обяснение, защото бе сигурна, че нямаше да го хареса.
— Свали ме от коня.
— Кажи „моля“.
— Дявол да те вземе, свали ме от проклетия кон!
Той като че ли се готвеше да направи точно това, тъй като пое юздите с ръката, с която я притискаше към тялото си, и другата остана свободна. Но вместо да я свали на земята, той повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне, и започна да накланя главата си към устните й.
— Бог ми е свидетел, че се опитах — прошепна той.
В продължение на няколко секунди, през които не смееше да си поеме дъх, Александра бе направо хипнотизирана. След това у нея нахлу страхът от вихъра от нови усещания, които бе изпитала предишната вечер. Това я накара бързо да изрече:
— Моля те, моля те, моля те!
За един кратък миг Васили остана разочарован, че тя се предаде. След това изпита задоволство от победата си. В следващия миг Александра се намери на земята и трябваше да понесе самодоволната му усмивка, когато той погледна към нея.
— Това трябва да ти е за поука, скъпа — заяви арогантно. — Колкото по-скоро отстъпваш на желанията ми, толкова по-добре за теб, тъй като в противен случай неподчинението няма да ти донесе нищо друго, освен неприятности.
Поука ли бе това, или предупреждение? Не бе необходимо да се чуди дали той говореше за годежа им, или за молбите, които бе получил току-що от нея.
— Тогава не е зле да се вслушваш в собствените си съвети, Петров! — отвърна Александра, след това извика властно: — Божик!
Само за миг хрътката се намери до нея, като лаеше толкова силно и злобно, че жребецът на Васили този път наистина се изплаши и се втурна с главоломна бързина, но не по пътя, а през полето. Александра се усмихна, когато видя напразните опити на Васили да укроти изплашеното животно. Щеше да се наложи да повърви малко пеша, докато някой от братята Разин забележи, че вече не е на кон, и й доведе жребеца, но тя нямаше нищо против.