— Малка?
— Тогава можеш да я наречеш безвредна — продължи той. — Ако тя събере един мъж и една жена, които иначе никога нямаше да се срещнат, и те не могат да устоят и се влюбят един в друг?
Тя поклати глава.
— Това са само мечти. Или се самозалъгваш, за да се освободиш от вината си.
— Не е невъзможно…
— Когато става дума за нашата Алекс?
Скептичният й тон го ядоса, защото Константин най-добре от всички познаваше недостатъците на дъщеря си, затова изтъкна единствения факт, който бе в полза на Александра:
— Тя е много красива.
— Никой не може да отрече това, скъпи, но да виждаш пред вратата й дълга редица обожатели? Знаеш не по-зле от мен, че острият й език обижда, а не очарова, а мъжете нямат навик да ухажват такива красавици. Цяло чудо е, че онзи англичанин я изтърпя толкова време в Санкт Петербург, а след това продължи да й пише толкова години. Все пак, англичаните са педанти, що се отнася до доброто държание.
Константин не обичаше да си спомня за чужденеца, който бе откраднал сърцето на дъщеря му, без никакво намерение да се ожени за нея. Ако той бе все още в Русия, Константин сериозно щеше да се замисли над възможността да го застреля.
— Симеон, също като мен, бе толерантен и търпелив човек. Възхищаваше се на честността, презираше лицемерието, а снобизмът му беше напълно чужд. Мисля, че е съвсем разумно, ако сметна, че синът му е наследил тези качества.
— Не ми ли спомена веднъж, че приятелят ти е бил женкар?
От всичко, което й беше разказвал, Ана да си спомни точно това!
— Симеон никога не е изпитвал особена любов към жена си — обясни Константин. — Техният брак не бе брак по любов, а по сметка. Беше уреден предварително.
Ана му хвърли многозначителен поглед.
— А сега ти се опитваш да наложиш на нищо неподозиращия му син същото — един предварително уреден брак. Наистина ли очакваш от сина да бъде по-верен от баща си? А що се отнася до Алекс, мислиш ли, че ще се задоволи с нещо по-малко от абсолютна вярност от негова страна, като знаеш колко ревниво пази всичко, което е нейно?
Константин целият пламна от смущение.
— По дяволите, Ана, това е различно. Това, което очаквам, или най-малкото се надявам, е двамата да се влюбят един в друг. Ако Симеон дори малко бе обичал жена си, щеше да й бъде верен. Очаквам същото от сина му.
— Точно тук е основният проблем. Ако. Залагаш всичките си надежди на това „ако“, а дори не си виждал сина на приятеля си. Още повече, той не е чак толкова млад, нали е шест години по-голям от Алекс. На трийсет и една години, може вече да е женен…
— Не е.
— Откъде знаеш?
— Богдан минал през Кардиния, след като доставил кобилата, която бе поискал австрийският херцог. Знаеше, че много бих се радвал да получа някаква вест от семейство Петров.
Ана прие думите му с леко свиване на рамене.
— Не е женен, но не можеш да отречеш, че синът на Симеон е достатъчно зрял, за да взема свои собствени решения. Какво те кара да смяташ, че ще се съгласи на годеж с жена, която не познава, само защото баща му е можел да се съгласи на този брак, ако беше жив? Той не е дете, което трябва да се подчинява на заповедите на баща си. И още нещо — семейство Петров няма ли да се чудят защо нямат копие на този договор или защо не са намерили такова в книжата на Симеон след смъртта му?
— Възможно е, но аз имам копие, което ще покажа на младия граф, когато пристигне. Той няма да постави под съмнение подписа на баща си.
— Ти си го фалшифицирал?
— Не беше трудно, особено след малко упражнение. А колкото до това графът и Алекс да приемат годежа… — Константин замълча за момент. — Това е вече въпрос на чест. Въпреки че аз нарушавам моята, те няма да посмеят да отхвърлят с лека ръка годежа, тъй като става дума за честта на семействата.
— Ами ако графът изобщо не обърне внимание на този въпрос?
— Той е син на Симеон — отвърна Константин, като че това бе достатъчно, за да обясни увереността му.
Ана въздъхна дълбоко. Очевидно бе, че каквото и да кажеше, нямаше да има никакво значение. Тази проклета упоритост на Рубльови! Тя беше отличителна черта на всички от това семейство, но в най-голяма степен я притежаваше Константин и най-малката му дъщеря. Когато си наумяха да направят нещо, нищо не можеше да промени решението им. Въпреки че Константин бе разяждан от чувство на вина, щеше упорито да се придържа към решението си и причините, които го бяха довели до него. Искаше щастие за дъщеря си.
Ана не можеше да го вини за това, но щастието можеше да се определи по стотици различни начини. След като бяха живели заедно осем години и след като безброй пъти бе отхвърляла предложенията му, той трябваше да е разбрал досега, че бракът не е най-съкровеното желание на всяка жена.