Васили се отдалечи отвратен.
Александра му отправи широка, победоносна усмивка.
ГЛАВА 18
Смущението и гневът на Александра траяха два дни. Трябваше да повярва на Васили, но не, трябваше непременно да намери фермерската къща, която бе споменал, за да открие, че единствените й обитатели са една стара съпружеска двойка и двамата им внуци.
Васили със сигурност не бе флиртувал със старата жена, освен ако наистина не се е чувствал отчаян, а той очевидно не беше, тъй като се смееше, когато Александра се върна и се качи на коня си. Оттогава постоянно се усмихваше, или така поне изглеждаше. Този рунд очевидно бе негов, да го вземат дяволите.
Но Васили бе постигнал още една победа. Когато миналата вечер спряха в поредната гостилница, той бе наредил да занесат вана в стаята й, заедно с една бележка, която тя не можеше да пренебрегне. „Използвай я, в противен случай с голямо удоволствие ще ти помогна.“ Този непоносим негодник дори я бе подушил, когато по-късно бе слязла да вечеря.
Обаче когато й се предостави възможност да му го върне, тя я посрещна с удоволствие, без да си дава сметка какви ще бъдат последиците.
Градът, в който пристигнаха по-късно същата седмица, имаше малък, но елегантен хотел, който бе известен на Васили, тъй като се връщаха по същия път, по който бяха минали на идване. Отначало Александра се обезпокои, че в хотела сигурно работят твърде много жени и ще й бъде трудно да ги следи, затова реши да следи годеника си.
Скоро откри, че бе прекарал само една нощ в хотела последния път, когато е бил тук, въпреки че хората, които го придружаваха, са останали много по-дълго. Това бе мястото, където бяха спирали за цяла седмица и не защото някой от групата е бил болен. Васили най-нагло бе излъгал баща й. Беше я принудил да събере веднага нещата си и да потеглят още на следващия ден. Защо?
Причината бе в Клаудия Шевченко, млада графиня, останала вдовица. Васили бе прекарал цялата седмица в леглото й или поне не много далеч от него. Домът й се намираше близо до хотела, затова той я бе срещнал още първата нощ, когато бе пристигнал в града.
За Александра не бе трудно да научи тази история, защото двамата бяха причинили шумен скандал. Градът не беше голям, а всички в околността познаваха вдовицата. Тя имаше славата на набожна жена, поне преди срещата й с красивия кардински граф, който би успял да прелъсти и ангел, стига да опита. Поне така говореха хората.
Затова Александра бе искрено изненадана, че Васили не се опита нито веднъж да напусне хотела през нощта. Той веднага си бе легнал и останал в стаята си, според думите на Тимофей на следната сутрин. Това, което не я изненада, бе да открие липсата му, когато излезе отвън и се присъедини към останалите от групата, готови за път.
Лазар, който изглеждаше изключително смутен, се приближи до нея.
— Васили вече тръгна.
— Наистина. Преди колко време?
— Преди десет минути.
Александра не се съмняваше, че Лазар има в запас множество извинения и обяснения, ако тя си направеше труда да ги изслуша. Но тя не го направи. Погледна към Конрад, искаше от него да получи потвърждение. Когато забеляза утвърдителното кимване, Александра просто се усмихна и насочи коня извън града.
Реши да даде на Васили двайсет минути и нито миг повече. Ако до това време не се появеше, щеше да се върне и да го намери, тъй като не вярваше дори за миг, че язди по пътя пред тях.
В този момент Васили чукаше на вратата на червенокосата графиня, с която се бяха забавлявали толкова добре първия път, когато пристигна в града. И тъй като имаше късмет, точно тя се случи да отвори вратата, а не някоя от прислужниците й — и в следния миг я затръшна под носа му.
— Върви си! — чу той истеричния й писък от другата страна на вратата. — Предпочитам ушите ми да си останат на мястото си.
За един кратък миг той се усъмни дали е чул добре. Но след това пръстите му бавно се свиха в юмруци, лицето му почервеня от гняв, а от гърдите му се изтръгна глух рев.
Затова достигна групата на Александра за много по-малко от двайсетте минути, които тя мълчаливо му бе определила. Тя го чу да се приближава в галоп зад нея и обърна Гордостта на Султана, за да застане лице в лице с него. Двата коня се приближиха дотолкова, че едва не се блъснаха.
— Отивай веднага ей там! — изсъска й той. — Веднага! Или ще те накарам скъпо да си платиш! — Той посочи към едно самотно дърво, което се намираше на около четвърт миля разстояние, и се отправи към него, без да се извърне назад, за да погледне дали тя го следва. Васили изглеждаше толкова разярен, че Александра реши да остане на мястото си, но се надяваше, че това бе краят, към който с толкова усилия се бе стремила. Приятелите й обаче не споделяха мнението й. Не искаха да я оставят и тя се принуди да им заповяда да я чакат при товарните коли.