В следващия миг тя почувства вкуса му — горещ и див. Беше по-хубаво, отколкото си спомняше. Той я притисна силно, под натиска му тялото й се изви назад като дъга. Тя заби пръсти в ръцете му, но не за да го отблъсне. Съпротивата й започна да се разтапя под напора на чувствата, в нея се надигна томителен копнеж по нещо, което не можеше да достигне, нито да разбере.
Васили продължи да опустошава устата й, изпитваше непреодолимо желание да я люби тук и сега, което го караше да забравя златните правила, по които се водеше винаги, когато съблазняваше някоя жена.
Обикновено той се владееше и контролираше всяко свое движение или действие. Сега бе изгубил всякакъв контрол, понесен във вихъра на чувствата си, омаян от вкуса и аромата й, загубил представа за място и време.
Внезапно се озоваха на земята, като никой от двамата не разбра как стана това — Васили се стремеше към една-единствена цел, а Александра бе изцяло погълната от новите за нея усещания, от неподправеното удоволствие от докосването му, от тежестта на тялото му, притиснало нейното, от ръката му, която се плъзна по бедрото й, докато…
Тя наддаде гърлен стон, който веднага бе задушен от целувката му, а Васили продължи да я гали така, както никой досега не бе го правил. Освен това той разбра, че никога до този момент не бе изпитвал такова пълно задоволство от страстния отговор на някоя жена.
Можеше да я обладае тук, на земята, и знаеше, че тя няма да му се противопостави. Тази ужасяваща мисъл порази и двамата, когато няколко минути по-късно Гордостта на Султана ги побутна леко с муцуна, което ги накара рязко да се изправят и да се отделят един от друг.
Александра бе ужасена от чувствата, които Васили бе пробудил у нея, затова реагира бурно, като силно го зашлеви. Трябваше да се замисли, преди да го направи, тъй като в отговор той също я удари, не силно, но достатъчно, за да я накара да проумее, че не би се поколебал да го направи пак.
— Явно от това няма никакъв смисъл — отбеляза сухо тя.
Васили продължаваше да трепери, не искаше нищо друго, освен отново да я вземе в прегръдките си. Как се осмеляваше тя да стои пред него толкова невъзмутима, като че ли между тях не се бе случило нищо? Колкото до плесницата — тя го бе хванала в момент, когато просто не беше на себе си.
— Можеш да ми крещиш колкото искаш, скъпа, само че следващия път, когато решиш да ме удариш, трябва да знаеш, че няма да ти отвърна.
— Няма ли?
Той бавно поклати глава.
— Не. Вместо това ще те завлека в храстите и ще те любя.
Трябваше да си е загубила ума, ако не се опиташе да смени темата.
— Защо сега не го направи?
— Смятам, че е по-справедливо да те предупредя преди това, за да имаш избор как да постъпиш.
— Ще го направиш, дори и ако ти се противопоставя?
Александра изстина вътрешно, когато забеляза усмивката му.
— Точно така.
— А знаеш ли как се нарича това? — Тя не можа да овладее презрението си.
— След като съм те предупредил? Бих го нарекъл покана.
Александра бе сигурна, че той я бе заплашил не на шега. Не можеше да измисли начин да му го върне, тъй като последиците, с които я заплаши, далеч надвишаваха нейните. Не се безпокоеше от това да го удари още веднъж. Щеше да се въздържи по някакъв начин. Трябваше на всяка цена да не му позволява да я целува повече, защото там се криеше истинската опасност. Александра не можеше да повярва, че му се бе подчинила толкова безропотно.
Трябваше или да се подчини, или да рискува нещата да станат още по-лоши и той да започне отново да си мисли за правата си над нея, воден от жаждата за женско тяло до себе си. Бог да й е на помощ, той можеше дори да се опита да я съблазни, а тя все още си спомняше зашеметяващата усмивка, която бе отправил на онова момиче в първата гостилница.
Но Александра мразеше да отстъпва, затова изобщо не успя да се оттегли с достойнство.
— Върви тогава! Връщай се в града и си намери някоя курва. Ако искаш, можеш да прекараш целия ден с нея. Ние ще те чакаме в следващия град, който се изпречи на пътя ни.
Васили не очакваше да чуе тези думи от нея, но да бъде проклет, ако отидеше в града с нейно позволение.
— Не, това едва ли е добра идея — отвърна замислено той, а погледът му нарочно се насочи към гърдите й. — Предпочитам да изчакам отново да ме удариш.
Отчаяна, Александра почувства как се изчервява и стисна здраво зъби. Искаше й се да направи точно това — отново да му удари плесница. Никой не заслужаваше това повече от Васили. Не го направи, разбира се.
— Мъдро решение, Петров, което не е в твоя полза, разбира се, тъй като вероятно бих променила решението си веднага щом тръгнеш. Помисли си как ще се почувстваш, когато ви прекъсна и, надявам се, във върховния момент.