— Някой казвал ли ти е някога, скъпа, каква кучка можеш да бъдеш, ако поискаш? — Гласът му бе измамно спокоен, но очите му отново блестяха от гняв.
— Поне се опитвам да бъда — отвърна тя.
В следващия миг рязко се обърна към коня си. Васили понечи да я спре, но Александра не забеляза. Не стана ясно какво можеше да се случи след това, тъй като вниманието и на двамата беше привлечено от нещо друго.
Александра първа разбра защо преди малко Гордостта на Султана ги бе прекъснал. Конят искаше тя да му обърне внимание, тъй като жребецът на Васили се бе приближил твърде много и го хапеше по хълбоците. След което видя нещо още по-лошо, но то можеше да се очаква.
Братята Разин бяха тръгнали след нея. И очевидно телохранителите на Васили ги бяха последвали, за да предотвратят намесата им. Групата бе изминала наполовина разстоянието до дървото, но всички буквално се търкаляха по земята и си разменяха удари.
Васили тихо изруга и отправи обвиняващ поглед към Александра.
— Видя ли какво направи?
— Аз? Наистина ли си мислиш, че моите казаци просто ще си стоят и няма да предприемат нищо, когато видяха, че ме удари.
— Не съм те ударил.
— Тогава как ще го наречеш? — Александра се метна на коня си.
— Леко потупване по бузата, за да привлека вниманието ти — отвърна той, като също яхна своя жребец. — Ако наистина те бях ударил, щеше да паднеш по гръб на земята — което всъщност не е лоша идея.
Това вече преля чашата.
— Смятай се за голям късметлия, че Божик не ме последва, тъй като тогава хората ти щяха да са заети с погребението ти; вместо да си разменят юмруци с казаците ми. И дръж настрани проклетия си кон! — Александра крещеше силно, тъй като и двамата бяха препуснали веднага, за да прекратят стълкновението, и тя лесно бе взела преднина. — Ако той отново ухапе моя кон, ще позволя на Принц Миша да му отвърне със същото и искрено се надявам тогава ти да си на седлото!
— Алекс?
— Какво?
— Ще приема всяко насилие от твоя страна по същия начин като плесницата.
Александра предпочете да замълчи.
ГЛАВА 19
— По дяволите! — изруга Васили, докато яздеха с Лазар далеч пред основната група. — Нямах никакво намерение да я любя. Просто исках да докажа на себе си и на тази малка дивачка, че ако пожелая, бих могъл да го направя.
Лазар кимна в знак на съгласие; не бе изненадан ни най-малко. Но той разбираше Васили по-добре от всеки друг — познаваше капризите и слабостите му, както и добрите му страни.
Васили бе срещнал Клаудия Шевченко почти веднага след като бяха преминали Карпатите, когато той все още изпитваше ужасно негодувание и възмущение, че е принуден да осъществи това пътуване. Причината да остане с тази жена цяла седмица, не бе, че не можеше да й устои, а за да докаже, че годежът му няма да промени установения му начин на живот.
Подобно на повечето мъже, Васили се радваше на два типа жени — онези, към които изпитваше истинска обич и привързаност, и другите, към които можеше просто да протегне ръка и да ги вземе. Последните намираше в изобилие поради красивата си външност. Това бяха повечето жени, които сами се предлагаха. И Васили ги приемаше в леглото си, тъй като бе разглезен в това отношение и бе свикнал да си позволява повече от необходимото.
Графиня Шевченко спадаше към втората група. Тя определено бе красива, но бе прекалено слаба за неговия вкус, тъй като Васили предпочиташе разкошните, пищни форми. Каквито притежаваше Александра.
— Е, поне едно нещо стана ясно от цялата тази бъркотия — вметна Лазар. — Ти определено разбра, че баронесата знае как да си служи с камшика.
С тези думи Лазар си спечели един гневен поглед. Разбира се, друго не бе и очаквал. Бяха изминали пет дни от инцидента и не пропускаше да го споменава поне веднъж на ден просто за да дразни Васили.
Един от казаците на Александра си бе счупил пръст в „битката“, както сега всички наричаха случката. Господи, беше толкова забавно! Не това, че човекът си счупи пръста, а цялото представление. Лазар се бе отстранил дискретно и се бе наслаждавал на всеки миг от него. Още по-интересно стана, когато Александра разбра за нараняването на казака.
Тя грабна камшика и се втурна към виновника. Васили бе единственият, който посмя да се приближи до нея, докато тя плющеше с камшика по гърба на нещастния му войник, и го изтръгна от ръцете й. Оттогава тя не пропускаше да им хвърли по някой гневен поглед.
След тази случка бе лесно да се разбере, че Александра обичаше казаците като свое семейство. Отнасяше се с тях като с братя, защитаваше ги или ги обиждаше по същия начин. Не бе по силите на Лазар да си обясни как изобщо Васили можа да си помисли, че са й любовници, но приятелят му просто не бе същият човек, откакто срещна „малката дивачка“.