Лазар се зачуди дали Васили осъзнаваше колко покровителствено започваше да говори, когато станеше дума за Александра. Още повече, дали си даваше сметка колко често бе започнал да поглежда към нея.
Васили все по-рядко яздеше далеч пред групата, а когато достигнаха планините, окончателно престана да го прави. Но Карпатите бяха опасна територия за пътниците, особено за тези, които носеха ценни вещи със себе си. Бяха успели веднъж да преминат тези планини без неприятни инциденти. Втори път не биха могли да се надяват на подобно нещо, особено с тези две тежки товарни коли и цяло хергеле великолепни жребци.
Те бяха взели предохранителни мерки, като поставяха допълнителни пазачи през нощта. Но тъй като не разполагаха с достатъчно хора, не можеха да направят нищо друго. Васили се бе възпротивил да наемат хора от планинските села, защото по този начин могат да наемат самите крадци, без да подозират това.
Някои неща наистина се бяха променили, но дори с допълнителната опасност, която представляваше прекосяването на планините, той не се бе отказал от плановете си. С удвоени усилия подхвърляше по всеки повод обиди на Александра, за да я накара да избухне. Едва ли причината бе в това, че след около седмица щяха да пристигнат в Кардиния. Но кой би могъл да си помисли, че това ще трае толкова дълго?
В действителност Лазар намираше цялата тази работа страшно забавна, но вероятно той бе единственият, който мислеше така. За известно време наистина се отегчи, когато Васили и Александра се стараеха да се избягват. Но сега между тях избухваха спречквания поне веднъж на ден. И все още никой от двамата не бе изрекъл магическите думи, които щяха да сложат край на годежа. Вместо това и двамата се опитваха да придадат ново значение на думата „упоритост“.
Времето беше много студено, въпреки че слънцето понякога се показваше иззад облаците, но все още не ги бе връхлетяла снежна буря, която, надяваше се Васили, щеше да изпрати Александра обратно вкъщи. Това бе още една причина за отчаянието на Васили. В Кардиния също имаше сурови зими, както във всяка друга страна в този район. Васили рядко напускаше уюта на пращящия в камината огън. Ако някой щеше да страда от свирепия студ в една снежна буря, това щеше да бъде той, а не Александра.
В интерес на справедливостта обаче двамата с Лазар бяха приели, че годеницата му е едно съвсем обикновено момиче. Нямаше как да знаят, че тя е дете на природата, което се чувстваше много по-добре навън, отколкото затворена вкъщи, и очевидно това важеше за всяко време на годината. Александра нямаше да се оплаче, ако ги връхлетеше снежна буря, както не се бе оплакала и от продължителната езда за изминалите три и половина седмици.
Беше рано следобед, когато стигнаха планинската пътека и започнаха да се спускат. Докато се изкачваха, се радваха на хубаво време. И след като половината от опасността бе преминала, след като бяха преполовили пътя, всички започнаха да се отпускат, въпреки тъмните облаци, които се събираха на хоризонта от запад.
По-малко от час по-късно започна да вали сняг и с това късметът ги изостави. След половин час снегът толкова се усили, че повече не бяха в състояние да следват пътеката и се принудиха да издигнат лагера си.
Докато разпъваха палатките, Александра работеше трескаво, за да издигне заслон за конете, които бяха нейната първа грижа. Използва товарните коли и цялото им съдържание и почти половината от допълнителните одеяла, които бе взела за такива случаи. През цялото време ругаеше под нос Васили, като го обвиняваше за прахосаното време с графиня Шевченко. Заради него бяха попаднали в това положение без приличен подслон в планината.
Скоро обаче трябваше да престане с ругатните и да сметне, че сигурно е ослепяла от бурята, когато видя, че Васили се е заел да й помага, вместо да разпъва собствената си палатка. Александра продължи да го ругае, но вече без видимо удоволствие, след което напълно престана, защото изпита нещо, което подозрително приличаше на чувство за вина.
Значи той бе способен да помага и да съчувства. Това изобщо не можеше да затъмни всичките му лоши навици, но все пак той й помагаше да запази нейните коне. Ще трябва поне да му благодари — когато намери време.
Бурята продължи да вилнее през целия следобед, а Александра изпитваше все по-голяма тревога за конете си. Те всички бяха привикнали към студа, но обикновено имаха топла конюшня, където се прибираха, след като са били изложени на студа. Сега положението бе съвсем различно, затова Александра час по час ставаше и отиваше да провери дали са добре. Вече два пъти бе ходила при тях. Третия път забеляза пред себе си още някой и го чу да възкликва „О, господи“, преди да разбере, че това е Васили, загърнат в дълга кожена наметка. Александра си помисли, че той негодува от времето. Но когато се приближи до него, забеляза, че половината заслон, който бе издигнала с толкова труд, бе празен.