— Какво си направил?! — изкрещя ужасена тя, приемайки, че вината е негова.
— Бих искал да можех да поема вината върху себе си, но не мога. Бе започнал да й се присмива, но когато забеляза болката, изписана на лицето й, пожела да си върне думите назад. — По дяволите, знаех си, че това ще се случи. Не можеш да водиш със себе си в тези населени с бандити райони такива скъпи коне и да очакваш, че няма да загубиш няколко.
— Няколко ли? Всичките ми бели жребци са изчезнали! — изкрещя тя. — О, господи, вината е изцяло моя. Аз повиках пазачите да влязат да се стоплят. Не мислех, че ще имаме подобни проблеми в такова ужасно време.
— Когато снегът предлага отлично прикритие?
Все едно бе казал, че никога не е чувал нещо по-глупаво. Но тя разбра. Не го оспори. Александра не бе мислила за бандитите, а само за бурята, бе искала да пощади хората си, както и неговите, като не бе поискала да ги излага на най-големия студ поне докато настъпеше вечерта.
Но това не бе никакво извинение, затова тя не каза нищо. Вече бе изхвърлила Васили от мислите си и се бе навела да разгледа въжето, което бе задържало животните в корала и което сега бе срязано.
Всички останали коне бяха на мястото си. Дорестият жребец също бе там, нямаше ги само белите коне. Очевидно само тези редки животни бяха целта на бандитите.
Следата, която бяха оставили, бе достатъчно широка и ясна, но вече бе едва различима, защото бързо се пълнеше със сняг. Само след броени минути щеше да изчезне. Александра нямаше време да извика хората си, нито пък тези на Васили. Вятърът виеше толкова силно, че нямаше да чуят виковете й. Трябваше да тръгне по следата и да открие къде бяха отведени конете й, след това да се върне…
— Къде си мислиш, че отиваш?
Тя бе понечила да се качи на един от конете — всички те бяха оседлани, тъй като така щеше да им бъде по-топло, — когато Васили я повали на земята и повтори идиотския си въпрос.
— Нямам време да споря с теб, Петров.
— Аз ще ти върна конете.
— Как?
— Ще ги откупя. Двамата с братовчед ми сме се срещали вече с такива хора. Те биха направили всичко за пари.
— Не ставай смешен — отвърна тя. — След това да ти остана задължена, така ли? Аз сама ще си върна конете и това няма да струва нищо, освен няколко живота — техните.
— Друг път! Те са многобройни, Алекс!
— Казвам ти, че ще си върна конете, моите коне, които са моя отговорност. А следата, която са оставили, изчезва, докато ние спорим. Ако искаш да ми помогнеш, извикай останалите и ме последвай, защото аз тръгвам веднага.
Достатъчно бе тя да го блъсне леко, за да се освободи от хватката му. Това нямаше да й се удаде, ако Васили не бе изгубил равновесие, като се плъзна върху снега, който двамата бяха утъпкали. Александра не можеше да понесе снизхождението му, с удоволствие би му го казала, но след това се отказа.
Васили не падна, но докато успее да възвърне равновесието си, Александра бе вече в другия край на корала, а фигурата й едва се забелязваше в бялата вихрушка. Докато се мяташе на коня си, Васили извика на другите да ги последват.
Съмняваше се, че някой го е чул, но в този момент това не го интересуваше. Когато хванеше тази глупачка, щеше да й извие врата, а за това не му бе нужна ничия помощ.
ГЛАВА 20
Васили не успя да настигне Александра. Не яздеше по следата, която тя оставяше след себе си, а просто се опитваше да не я изпуска от поглед. Но много често се натъкваше на дълбоки преспи, навени от вятъра, и тогава напълно я изгубваше от поглед. В такива моменти изпадаше в паника и й викаше да спре, макар много добре да знаеше, че тя не може да го чуе.
Въпреки че планинският път не се виждаше под дебелия сняг, Васили бе сигурен, че се движат по него и че крадците бяха заобиколили в кръг около лагера, за да се върнат на пътя. Все пак за тях най-безопасно би било да поемат по него, още повече че скоро щеше да се стъмни, а и те нямаше как да предположат, че някой ги преследва.
Когато след известно време мракът започна бързо да се спуска, Васили отново се разтревожи, тъй като нямаше с какво да запали факла, а дори и да можеше да намери някое сухо дърво, не разполагаше с никакво време. Опита се да накара коня да ускори крачка, но склонът на места бе твърде стръмен, а натрупаният сняг криеше допълнителна опасност. Жребецът започна да се дърпа уплашено, отказвайки да върви по-нататък. Веднъж вече бе паднал на колене и се бе плъзнал няколко фута по-надолу по стръмнината.