— Още една жена? — Павел се насочи към Александра и застана през нея. След като я огледа подробно, обърна поглед към Васили с очевидното намерение да го дразни. — Този ден се оказа по-успешен, отколкото очаквах. Тя струва ли поне колкото предишната?
Павел имаше предвид Таня, която бе отвлечена миналата година и за чието освобождаване Стефан бе платил петстотин рубли. Васили щеше да се наложи да плати цяло състояние за конете на Александра. Тяхната висока стойност бе очевидна. Нейната обаче не беше, затова той трябваше да покаже, че тя не струва нищо, не само за да свали откупа, който щяха да поискат за нея, но и защото Павел се славеше като отмъстително копеле. Но ако в този момент тя не го беше погледнала с такава злоба, той нямаше да го направи по този начин. Вече й беше ядосан, а погледът й само разпали нова ярост у него.
— Можеш да я задържиш. Ще ми направиш услуга — досадата в гласа му звучеше искрено.
Въпреки голямото разстояние, което ги разделяше, Васили ясно долови как Александра рязко си пое дъх. Павел също го чу. Очевидно бе, че той не проявяваше никакъв интерес към нея. Облечена в мъжките казашки дрехи, тя едва ли представляваше съблазнителна гледка за него. Но с реакцията си привлече вниманието му. Павел повдигна брадичката й и се вгледа по-внимателно в нея.
Не бе логично да се случи нещо. Ръцете й бяха вързани на гърба. Беше заобиколена от бандити. Въпреки това тя го ритна с всичка сила. Павел зави от болка. Някои от хората му се разсмяха, като по този начин към болката му се прибави и оскърбление. Когато спря да подскача на един крак, като в същото време масажираше долната част на пищяла си — цяло чудо бе, че не се бе подхлъзнал и паднал, — той втренчи в нея убийствен поглед. Ясно бе, че Александра щеше да понесе цялата му ярост и озлобление.
Васили понечи да се приближи, но бе твърде късно. Не бе достатъчно близо, за да попречи на Павел да вдигне юмрук и да го забие в лицето на Александра. Трябваше да го нападне, което и направи.
Когато след известно време престанаха да се търкалят в снега, Павел вдигна глава и погледна изумено Васили, който също бе изумен от себе си. Студът явно бе направил безчувствени не само крайниците му, но и ума му. Нямаше друго обяснение за това, че постъпи толкова глупаво. Единствената причина, че още не бе застрелян, бе, че хората на Павел също не можеха да повярват на очите си и бяха вцепенени от изненада.
Този факт даде време на Васили да подаде ръка на Павел да стане и да му помогне да отърси снега от себе си.
— Съжалявам, но не позволявам никой да я удря. Запазвам това право за себе си. Ексцентричност от моя страна, но е факт.
Трябваше да заговори на кардински, език, който Павел разбираше достатъчно добре, тъй като Александра избра този момент да покаже, че не е загубила гласа си.
— Ще съжаляваш за това, Петров!
Васили дори не погледна към нея.
— Досега си държеше езика зад зъбите, жено. Продължавай така, в противен случай ще съжаляваш.
Павел местеше мрачно поглед от единия към другия, но внезапно чувството му за хумор надделя и той се обърна с усмивка към Васили.
— Това, независимо как го наричаш, ще ти струва скъпо, кардинецо.
— Така си и мислех — отвърна Васили, като изпусна дълбока въздишка.
ГЛАВА 22
Храната беше обилна, но Васили оценяваше единствено това, че беше топла. Все още се чувстваше премръзнал до кости, въпреки облицованото с глина огнище в средата на стаята, в което гореше буен огън и което, изглежда, топлеше всички, освен него. Къщата на Лацко беше голяма сграда само с едно-единствено помещение, което служеше за сборен пункт на почти всички мъже от селото.
Васили вече бе стоплил ръцете си, но снегът се бе просмукал в ботушите му. Краката му бяха мокри, той изобщо не чувстваше пръстите си. Нямаше да се стопли истински, докато не свалеше мокрите си дрехи, не се съмняваше, че и Александра се чувства по същия начин.
Но тя не изрази недоволство, не произнесе и дума, за да се оплаче. Не обръщаше внимание на никого, дори и на него, особено на него. Седеше с кръстосани крака на една от многобройните пейки в стаята. Бе поставила чинията с храна в скута си, като от време на време се пресягаше и взимаше с пръсти от нея. Лъжицата така си и остана недокосната на одеялото до коляното й. Да я вземат дяволите, тя трябваше да знае как да си служи с нея!
Васили вече бе свикнал с невъзможните й маниери на хранене, но тя наистина успя да изненада домакините си. Дори бандитите се хранеха по-прилично от годеницата му. За пръв път Васили се зарадва на просташкото й държание, тъй като така те щяха да я вземат за селянка и нямаше да й обърнат внимание. Беше готов да й извие врата, ако внезапно бе започнала да се държи както подобава.