— Предполагам, че така никой няма да остане обиден — отбеляза сухо Васили. С изключение на Александра. — Съгласен съм с тази цена, а сега ми кажи за кого ще се омъжва Арина.
Павел се изплю с отвращение на пода, преди да отговори.
— Нейният австрийски дук й омръзна и се захвана с някакъв граф. А той не е с всичкия си да се ожени за нея.
Васили разбираше, че не трябва да го прави, но не можа да се въздържи да не задълбае малко повече в раната на Павел.
— Лацко сигурно е много доволен, че ще има граф в семейството си.
— Лацко иска просто да я види омъжена — изръмжа Павел. — Не го интересува кой ще я вземе за жена. А сега да се върнем към теб, граф Петров. Знам, че моят добър приятел Стефан ще плати за теб колкото му поискам. Конете, разбира се, остават за мен. Но ти…
— Такива коне са безполезни в тези планини и ти го знаеш много добре, Павел. Ще ти дам триста рубли за всичките.
Павел избухна в смях.
— Мислиш си, че не знам колко ценни са такива коне за братовчед ти? Ако Стефан иска да ги има, ще плати такава цена, каквато искам аз. В противен случай ще останат за мен.
Васил не можеше да си представи откъде бе хрумнала тази мисъл на Павел, но трябваше да действа бързо, ако иска отново да получи конете.
— Конете са подарък за мен от годеницата ми. Стефан дори не харесва бели коне. Той изобщо не ги смята за благородни създания, казва, че имат капризен нрав и че не си струва да полага усилия да ги отглежда и храни. След като пътувах известно време с тях, съм склонен да се съглася с него, въпреки това все още обмислям възможността да започна да ги отглеждам, както възнамерявах първоначално. И тъй като не ми струват нищо, наистина не ме интересува много какво ще стане с тях. Давам триста рубли за всичките и нито рубла повече.
— Хиляда рубли за всеки кон и нито рубла по-малко — възрази Павел, готов да скочи и да се нахвърли върху Васили.
Васили почувства как тъмните очи на Александра се забиват в гърба му като ножове. Той току-що беше обидил нейните „бебета“. Цяло чудо бе, че не бе хвърлила чинията си по него. А той дори не бе свършил.
— Но това е смешно! — отвърна той студено и презрително. — Ако не си в състояние да говориш сериозно, няма какво повече да обсъждаме.
— Стефан ще бъде този, който ще плати, аристократче — отвърна убедено Павел. — А колкото до това, колко ще плати за теб, мисля — пет хиляди рубли, не, десет хиляди.
— Ти си луд.
Павел удари силно с юмрук по масата.
— Той ми е длъжник! Ако не ми плати, с удоволствие ще те изпратя при него, но на парчета.
Васили бе опитал да се държи разумно. Беше изморен и умираше от студ. Сега вече се ядоса. Приведе се леко напред, постави ръце върху масата и впи златистия си поглед в Павел.
— Не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш, Павел. Това отслабва собствените ти позиции тук.
— Защо мислиш, че няма да изпълня заплахите си?
— Защото и двамата знаем, че ако нещо се случи с мен, Стефан ще нахлуе тук с войниците си и от това село няма да остане и помен. Избирай: смърт или печалба. За кое от тях си мислеше, когато открадна конете ми?
По лицето на Павел избиха ярки червени петна, не можеше да се разбере дали бяха от гняв или от смущение, тъй като той разбираше, че трябва да отстъпи. Властта от повереното му водачество може би бе замаяла главата му, но Лацко щеше скоро да се върне и щеше да му иска обяснение за действията му. Васили реши да му помогне малко.
— Забрави за Стефан. Аз ще бъда този, който ще плати, а не Стефан. Ще имаш работа с мен, а не с него. Предлагам ти да си помислиш върху това, а утре ще продължим преговорите. Междувременно, настоявам двамата с жената да получим отделно помещение, където ще можем да се изсушим насаме.
Един от мъжете се изкиска. Точно на такава реакция бе разчитал Васили. Лицето на Павел все още беше зачервено. В продължение на един дълъг, изпълнен с напрежение, миг той не реагира, но след това се присъедини към останалите, въпреки че смехът му звучеше някак кухо и неискрено.
— Разбира се. Няма съмнение, че ще искаш да си сух, докато ние празнуваме успешното си нападение този ден.
ГЛАВА 23
Заведоха ги до една празна къща, която изглеждаше доста занемарена и разнебитена и която принадлежеше на един от мъжете, придружаващ Лацко в Австрия. Мебелировката бе съвсем оскъдна, състоеше се само от някои основни неща — маса и няколко стола, едно тясно легло, кухненски съдове и няколко одеяла. Не се виждаше нищо ценно — вещ или мебел — което да говори за характера на собственика. Очевидно той не се доверяваше на другарите си, затова не бе оставил ценностите си в къщата. Тя също се състоеше само от едно помещение, в което владееше същият вледеняващ студ като отвън, тъй като не бе използвана от няколко седмици. На едната стена имаше прозорец, но той бе закован с дъски от външната страна. Вратата не се заключваше, затова през средата също бе закована дъска.