— Трябваше да им позволя да те хванат — изръмжа той, стана от леглото и се отправи към камината, където се сушаха дрехите му. — Не мога да си обясня защо не го направих.
Александра се изправи, като го наблюдаваше как обува панталоните си. Дългите, силни крака и стегнати мускули я накараха за миг да затаи дъх. След това, което се случи между тях, отново да почувства силата на мъжествеността му бе наистина унизително.
Затова, когато се обърна към него, отвращението в гласа й звучеше напълно искрено.
— Не се тревожи, Петров. За да те видя в героична светлина, е нужно много повече от това да се втурнеш сред банда негодници и да се оставиш да те хванат. Колкото до мен, ти си оставаш един жалък развратник.
Той се обърна към нея, а едната му вежда се вдигна подигравателно.
— Колко мило от твоя страна!
Александра продължи да се взира в него, неспособна да измисли достатъчно обиден и оскърбителен отговор.
Но когато Васили облече палтото си и се пресегна да вземе и обувките си, Александра почувства как отново я обзема тревога за него. Ако той все пак си мислеше да спи на пода…
— Какво си мислиш, че правиш, Петров? Не е възможно дрехите ти да са изсъхнали.
— Няма значение — отвърна той, като бързо пъхна крака в ботушите си. — Така или иначе си тръгвам оттук.
В първия момент Александра се смая.
— О, така ли? Може би знаеш начин да преминаваш през стени?
— Точно така.
Напълно облечен, Васили се отправи към вратата, засили се и я блъсна с рамо. Нищо не се случи, разбира се. Сигурно силите му бяха доста отслабнали. Александра се усмихна вътрешно, изпитвайки тайно задоволство.
Тъкмо се готвеше да направи някоя иронична забележка, когато той отново удари вратата с рамо. За нейно разочарование, този път дървото поддаде и вратата се отвори. Очевидно, бе доста старо.
— Не можа ли да се сетиш за тази възможност по-рано? — попита тя с унищожителна ирония.
— Съжалявам, но тогава не бях толкова ядосан.
Васили стисна зъби, тъй като жестокият студ отново го обгърна, пристъпи през отвора и се огледа наоколо. В нито една къща не бе запалена светлина, освен в къщата на Лацко. Очевидно гуляят продължаваше.
Васили се върна и застана на прага на отворената врата.
— Идваш ли?
— Със сигурност нямам намерение да стоя тук, особено с тази счупена врата — отвърна Александра и понечи да отметне одеялото, преди той да бе спрял погледа си върху нея. — Имаш ли нещо против?
— Всъщност, да, имам. — Васили скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на рамката на вратата, като се усмихваше нагло. — Приеми това като цена, която трябва да платиш за това, че ще те измъкна оттук — и то съвсем не по героичен начин.
Наистина ли позволяваше той да я уязви. Е, какво я интересуваше, че я наблюдава? Та преди това бе направил много повече.
— Както искаш — отвърна тя с престорено безразличие и се насочи към мястото, където бе оставила дрехите си; дори не наметна върху раменете си одеяло. Но докато обуваше бельото си, Васили бе извърнал глава настрани. Към списъка с отрицателните й качества искаше да добави и че тя няма никакъв срам. Но за нея това щеше да представлява още едно предимство, а той се надяваше да е последното.
Не след дълго отново нагазиха в снега. Не бе трудно да намерят конюшнята, но тя бе стара, стените й бяха паянтови, в тях зееха дупки, което не можеше да предпази животните от жестокия студ. Жребецът на Васили беше там, също и конят на Александра, който бе взела, когато бе тръгнала след крадците, както и повечето коне от селото. Обаче нито един от белите жребци не бе там.
— Къде може да са ги отвели? — попита Александра.
Васили се гневеше вътрешно, че толкова лесно се бе възбудил само при гледката на голото й тяло, затова й отвърна троснато:
— Изобщо не ме интересува.
— Няма да си тръгна оттук без конете си, Петров — предупреди го тя.
— Както искаш.
— Не си мисли, че ще се откажа от намеренията си — продължи Александра и изведе коня си от конюшнята.
Васили стисна зъби и я последва.
— По дяволите, гуляят може да свърши всеки момент. Нямаме време да ги търсим.
— Никой не те моли да ми помагаш.
Отново изпита желание да я хване и хубаво да я разтърси, но знаеше, че то няма да помогне. Освен това щеше да отнеме по-малко време да намери конете й, отколкото да започне да спори с нея.
— Добре — отстъпи той. — Тук някъде трябва да има нова конюшня. Много вероятно е старата вече да не се използва, освен в случаи като този. Огледай покрайнините…
Но Александра вече я бе забелязала.