— Ето там, в другия край на селото, в противоположната посока, от която дойдохме.
— Права си — изръмжа той, като проследи погледа й. — Добре, хайде да побързаме и да приключваме с това.
Нямаше нужда да я подканя. Александра вече бе насочила коня си към конюшнята.
Новата конюшня беше плътно затворена и едно рязко дръпване на вратата показа, че е залостена отвътре, което означаваше, че при животните има пазач. Дотук с намеренията им да се измъкнат незабелязано. Но сега Васили не си направи труда да обясни на тази упорита жена, че ще трябва наистина да нарани някого, за да върне конете й. Много добре знаеше, че тя без колебание щеше да му каже да го направи.
Затова потропа на вратата и извика, но не много високо.
— Отвори вратата.
Само след миг отвътре се чу глас.
— Кой е?
Васили назова едно име, което често се срещаше в този район. Очевидно човекът вътре не заподозря нищо, но все пак тактиката му не даде желания резултат.
— Не си ли чул заповедта? — извика пазачът. — Павел нареди да не отварям на никого, освен на него. Ще трябва да почакаш до сутринта, ако искаш да хвърлиш поглед на тези красавци.
— Той мисли, че си някой от селото — прошепна Александра. — Импровизирай!
Васили мислеше, че това е само губене на време, но направи още един опит.
— Пропускаш гуляя — извика отново той. — Дошъл съм, за да те отменя.
В отговор човекът от другата страна се разсмя.
— Много любезно, но аз си имам кана с бира, а и трябва да изпълнявам нарежданията.
Последните думи бяха едва различими, тъй като пазачът се отдалечи навътре в конюшнята.
— Направи нещо! — настоя Александра.
— Какво предлагаш?
— Разбий вратата, както направи с вратата на онази къща.
— Забрави за това — изсумтя той. — Дървото тук съвсем не е старо и изгнило, а аз нямам никакво намерение да си счупя рамото заради теб и проклетите ти коне. Опитахме и не успяхме, сега трябва да си тръгнем. Ти ако искаш, можеш да останеш.
— Но…
— Конете ти няма къде да избягат, освен това искам да добавя, че тук ще им е много по-топло. Те ще бъдат тук и сутринта, Алекс. Сега имаме две възможности — или да се върнем в онази колиба и да треперим от студ до сутринта, или да се появим утре с въоръжен ескорт и да вземем конете ти — по един или друг начин. Ти избери.
Александра се замисли за момент, но колкото и да не й се искаше, трябваше да се съгласи с него.
— Не ми харесва идеята да оставя любимците си тук дори само за една нощ, но предполагам, по-разумно ще е да започнем да се пазарим с бандитите утре, когато и предимството на силата ще е на наша страна. Много добре, нека да отидем да намерим нашите хора.
Васили изпусна измъчена въздишка. Студът отново започна да вцепенява крайниците му. Бе се надявал, че тя ще избере да се върнат в колибата, но в този случай нямаше какво да се направи.
ГЛАВА 26
По-късно се оказа, че ако бяха останали още малко в селото, можеха да бъдат освободени. Поне Александра предпочиташе да си мисли така, защото ненавиждаше мисълта, че е задължена на Васили за измъкването им. Но недалеч от селото, на тесния планински път, срещнаха Лазар и трима мъже от охраната на Васили.
— Трябваше ви прекалено много време — бяха първите думи на Васили, изречени с кисел тон, които накараха приятелите му да повдигнат учудено вежди.
— Но нима можех да следвам диря, покрита с половин фут сняг? Дори руската хрътка на Александра не успя да долови миризмата ви. Какво те кара да мислиш, че аз бих могъл?
— Тогава какво те накара да тръгнеш по този път?
— Спомних си, че наблизо се намира селото на Лацко. Имах намерение да го помоля за помощ, ако се наложеше, щях да му платя. Не очаквах да ви намеря тук.
— Не виждам защо — отвърна Васили. — В края на краищата, Лацко смята тези хълмове за своя територия.
— Но аз не мислех, че той ще прояви неблагоразумието да влезе в конфликт с хора от кралския двор на Кардиния.
Васили бе принуден да се съгласи с него.
— Лацко вероятно не би го направил, което не може да се каже за Павел. За лош късмет, сега Павел е временният водач в селото.
— Е, това обяснява всичко — отвърна Лазар. — Предполагам, Павел се е надявал, че Стефан също е с нас?
— Всъщност той искаше само конете. Нямаше представа на кого принадлежат и кой ги прекарва през планините.
Лазар се намръщи.
— Тогава как стана така, че ви е заловил?
Васили хвърли поглед към Александра. В златистите му очи проблесна гняв, след това се обърна към Лазар с пропит с ирония глас.
— Заловиха ни, защото моята сладка малка годеница реши, че не е кой знае какво да нападне съвсем сама шестима бандити, и то точно насред селото им.