Павел с мъка се опитваше да наметне палтото си. Под него не носеше риза, краката му също бяха боси, което показваше, че е бил вдигнат направо от топлото легло. Бе изумен и ядосан, когато видя Васили, яхнал дорестия си кон и заобиколен от хората си, когато само предната вечер го бе заключил сам в отделна колиба.
— Кой те освободи? — изкрещя Павел.
— Сам се освободих. Сега си искам конете — отвърна спокойно Васили.
Забележката за конете напомни на Павел, че не всичко е загубено. Държането му рязко се промени.
— А, да — той се усмихна нагло. — Безценните коне на крал Стефан. Е, предполагам, че поне те не са се освободили.
Васили не каза нищо, просто стоеше и изчакваше, докато бандитът и приятелите му се заливаха от смях от шегата. Изобщо не му бе весело. Искаше колкото може по-скоро да свърши с това. Колкото по-бързо прекосяха планините, толкова по-скоро щяха да навлязат в области с по-поносими температури. Никога повече нямаше да се съгласи да прекоси Карпатите по това време на годината.
— Ако не се лъжа, вече ти казах, че конете не са за Стефан — отвърна твърдо Васили. — Но вчера действително не ти казах цялата истина, тъй като те не са и мои — поне все още не. Конете са на тази жена тук, а тя не разполага със сумата, която искаш. Но аз й обещах да й ги върна. Предлагам ти по сто рубли за всеки кон — и никой от вас няма да пострада. Помисли добре, преди да ми отговориш.
Павел обаче изобщо не се вслуша в съвета му, а отвърна незабавно:
— Двеста рубли за кон, или трябва да приемеш предложението ми да се биеш с мен.
— Какъв късмет, че не мога да си позволя сега да си губя времето — отвърна с досада Васили.
— Ще се биеш с мен, аристократче, или ще задържа един кон за себе си.
Васили едва се удържа да не изпусне шумна въздишка. Знаеше си, че предстои нещо подобно. В някои отношения Павел беше дяволски предсказуем. Васили хвърли поглед към Александра, но упоритото изражение на лицето й говореше, че няма никакво намерение да изоставя едно от своите „бебета“, което се очакваше.
Но тя действително успя да го изненада, когато се обърна към Павел.
— Конете са мои. Трябва да приемеш да се биеш и с мен.
Павел хвърли поглед към тримата казаци, които я бяха наобиколили, и се разсмя.
— Не ме мисли за толкова глупав, жено.
По този въпрос можеше да се спори. Александра понечи да направи точно това, но Васили, който предполагаше какво ще направи тя, бързо я прекъсна.
— Съгласен съм, Павел, но ако нямаш нищо против, ще се бием на закрито. Изборът на оръжие се пада на мен, така че изпрати някого да ми донесе меча, който оставих някъде тук миналата вечер.
Но когато Павел не се помръдна от мястото си и когато се огледа смутено наоколо, Васили продължи.
— Не можеш да си служиш с меча, така ли? Добре, нека не се говори после, че съм се възползвал от слабостта ти. Оставям на теб да избереш оръжията, но трябва да те предупредя, че двамата със Стефан имахме едни и същи учители. Между впрочем, как е рамото ти?
Лицето на Павел се покри с ярка червенина при думите на Васили, който предположи, че бе попрекалил малко, напомняйки на Павел за раната с нож, която Стефан му бе причинил. Но този човек се оставяше да го предизвикат толкова лесно, че Васили просто не устоя на изкушението. Но още в следния миг съжали.
— Тогава ще използваме камшици — заяви Павел.
Няколко души ахнаха изненадано при неочаквания избор на Павел. Васили едва успя да скрие собствената си изненада.
— И ти наричаш това оръжие?
— Разбира се. Моят камшик ще те разкъса на ивици. Пак ли ще кажеш, че не приемаш камшика за оръжие, аристократче? — възрази Павел, като се разсмя.
— Изборът на оръжие беше твое право, Петров! — намеси се Александра. — Трябва да настояваш на своето.
Васили разбираше защо се бе намесила: не мислеше, че той има шанс да победи в бой с камшици. Очевидно не си даваше сметка, че той можеше да победи жалкия бандит, независимо от оръжието. Той я бе обидил, като я бе нарекъл развратна аристократка, а тя си бе върнала, като презрително го нарече безполезно и безпомощно дворцово конте. Явно отказваше да го види в друга светлина. И благодарение на това, че се бе показал щедър към Павел — в противен случай щеше да настоява за бой с мечове — нямаше да може да й докаже, че греши, тъй като самият той също се съмняваше, че може да победи с оръжие, което никога преди не бе имал случай да използва.
Но ако искаше да запази честта си, не можеше да постъпи така, както предлагаше тя. Самият факт, че си бе помислила, че той може да постъпи по този начин, говореше колко ниско мнение имаше тя за него. Но от това можеше само да се радва, нали точно такава бе целта му. Но с „разглезеното дворцово конте“ нямаше да се примири.