— По дяволите, това не е меч, Петров! Не използвай камшика по този начин!
Васили стисна зъби и опита отново. Но отново не постигна нищо. Кожата на неговия камшик само докосна Павел, без да му причини болка. Бандитът побърза да нанесе два последователни удара, които попаднаха точно в целта. Бе засегнато едното рамо на Васили, от което започна да се процежда кръв.
— Откажи се, Петров, не можеш да победиш! — изкрещя в този момент Александра.
В същия момент обаче Васили реши да й покаже, че греши. Но нямаше да го постигне с камшика, разбира се. Не можеше да очаква да започне да си служи свободно с него, без преди това да е получил няколко урока, а един двубой не бе нито времето, нито мястото да се научи. Затова той отпусна камшика до единия си крак, създавайки по този начин впечатление, че е готов за следващ удар, а когато Павел замахна за пореден път, Васили не се опита да избегне удара. Вместо това сграбчи камшика на противника си, измъкна го от ръцете му, в същия миг захвърли и собствения си и заби юмрук в лицето на Павел.
Бандитът се строполи на земята. Носът му сигурно бе счупен, но в този момент той не осъзнаваше това. Васили беше си отмъстил и се чувстваше напълно доволен, че бе повалил този човек само с един удар — поне докато не си спомни за собствените си рани.
— Ако си имал намерение да действаш по този начин, Петров, защо, по дяволите, не го направи по-рано?
Александра се бе приближила изотзад, в думите и погледа й се четеше убийствена ирония. Васили не се обърна към нея. Нямаше намерение да й обръща внимание, но въпреки това не можа да се въздържи да не изръмжи предупредително:
— Затваряй си устата, Алекс!
Лазар също се приближи, но застана от другата му страна.
— Раната на рамото ти не кърви обилно, но трябва да се почисти и да се превърже, преди да се махнем оттук.
Александра бе взела камшика си от мястото, където го бе захвърлил, но Васили знаеше, че не може да се надява тя да последва съвета му.
— Ето, това е удар! — каза тя и замахна.
Камшикът изплющя, най-крайната му част се уви като змия около крака на един стол. Александра дръпна леко, столът се плъзна по пода и се удари в коленете на Васили. Изражението на лицето му бе такова, като че всеки момент бе готов да я убие, но тя, изглежда, не забелязваше.
— Седни и позволи на приятеля си да се погрижи за теб — заповяда тя с властен, нетърпящ възражение тон.
— Млъквай, Алекс!
Тя отново си позволяваше да се отнася към него като към дете, и то пред Лазар и всички останали. По време на двубоя го бе посъветвала гневно какво да прави. За пръв път му хрумна, че причината може и да не беше единствено тази, че го смяташе за несръчен, както си беше помислил тогава. Може да го бе направила от тревога и загриженост за него, а тази възможност, колкото и невероятна да му се струваше, го хвърляше в паника, което изобщо не му помагаше да се справи с възникналата ситуация. Ако отгоре да всичко тя започнеше да изразява искрената си благодарност към него, сигурно щеше да я убие.
Александра от своя страна също преживяваше емоционален катаклизъм, по-голямата част от която беше чиста паника, в която бе изпаднала още от миналата вечер, когато разбра, че са съвсем близо до Кардиния. Това, което я тревожеше и в същото време я ядосваше, бе, че по време на двубоя ужасно се бе страхувала за Васили. А и фактът, че сега определено му бе задължена, изобщо не й помагаше да се почувства по-добре. Благодарността, която изпитваше към него, изобщо не се връзваше с останалите й чувства. А това, че трябваше да го признае, я караше да се чувства унизена.
Но най-лошото от всичко бе, че изпитваше смешното желание по някакъв начин да облекчи болките му, въпреки че не знаеше как и не смееше дори да опита. Чувствата й постепенно взимаха връх над нея и тя вече не притежаваше никакъв контрол над тях.
Ако не бе заслепена от собствените си чувства, Александра сигурно би забелязала, че не болката го правеше толкова сприхав и раздразнителен, а самата тя. По-добре щеше да бъде, ако бе последвала съвета му и не бе казала нищо повече. Упоритостта определено имаше и своите отрицателни страни.
— Трябва да ти благодаря…
Васили я прекъсна, преди тя да успее да каже още нещо. Знаеше един сигурен начин да спре благодарностите й, които не искаше от нея, и не се поколеба да го използва.
— Преди да кажеш още нещо, Алекс, за което после ще съжаляваш, трябва да знаеш, че не се старая да върна конете заради теб. Ако се случи най-лошото и ние все пак се оженим, нямам намерение да изгубя печалбата, която ще ми донесат, когато ги продам.
Александра прие думите му точно така, както бе очаквал. В един миг Васили си помисли, че тя ще изпробва камшика си върху него, и то с цялото умение, на което е способна. Знаеше, че ще стане така. Лазар също. Никога не я беше виждал толкова ядосана.