За негово най-голямо учудване, тя съвсем не реагира по този начин. Стиснала зъби и юмруци, тя му отвърна със спокойствие, което го удиви.
— Няма да продадеш конете ми!
— Не мисля, че ще имаш някакво право на глас по този въпрос — отвърна той.
Това вече Александра не можа да понесе. Яростта й се отприщи и тя изкрещя:
— Но преди това ще те видя да гориш в деветия кръг на ада, граф Петров.
— Ако не развалиш проклетия годеж, нищо чудно и да се озова там! — не й остана длъжен той.
— Вече ти казах, че не мога да го направя. Дала съм обещание!
— Боже господи! Жените всеки ден нарушават обещанията си. Кое те прави по-различна от тях?
— Тук става дума за чест — отвърна тя с леден тон. — Нещо, което не съм изненадана, че не познаваш.
След като му захвърли в лицето тази смъртна обида, Александра излезе от стаята с гордо вдигната глава. Побеснял от гняв, Васили понечи да я последва, но Лазар го спря.
— За бога, остави я на мира, преди да си си навлякъл още неприятности.
— Чу ли я какво каза?
— Да, чух я. Ако питаш мен, сам си го изпроси — отвърна безцеремонно Лазар. — Какво, по дяволите, те прихвана, за да й кажеш, че ще продадеш конете й?
— Принуден бях да го направя. Не я ли чу? Беше готова да ме обсипе с благодарности!
— Боже опази!
— Благодарността и омразата са несъвместими — отвърна Васили, като се опита да обясни мотивите си. След това въздъхна и дори седна на стола, който Александра му бе дала. Изведнъж се почувства уморен. — Знаеш ли, Лазаре, все още не ме напуска проклетото чувство, че съм хванат в капан.
Внезапната промяна на темата накара Лазар да застане нащрек.
— Вероятно защото разчиташ на майка си да уреди този въпрос, а и нямаш доверие на Александра, че ще се държи така, както се надяваше по-рано.
— Не, не е така. Не се съмнявам, че майка ми ще бъде ужасена от Алекс. Но нещо ми подсказва, че никога няма да мога да се отърва от тази жена.
ГЛАВА 28
Столицата на Кардиния блестеше като диамант сред покритата с мъгла долина. Точно така я видя Александра, а мрачното време бе в пълна хармония с душевното й състояние. Но дори когато мъглата се вдигна и слънцето огря павираните улици, настроението й не се подобри.
Това бе голям град, разраснал се далеч зад първоначалните крепостни стени. Самите те бяха толкова стари, че на места дори бяха порутени.
Мъглата се бе появила същата сутрин, когато излязоха от предпланините на Карпатите, след като бяха прекарали нощта в ловната хижа на крал Стефан. Напълно оправдано, хижата можеше да бъде наречена усамотена, тъй като се оказа място, което кралят посещаваше, когато искаше да остане сам, а единствената спалня свидетелстваше за това, че тук той не водеше приятелите си със себе си. Разбира се, Стефан разполагаше и с други хижи, които бяха по-големи, но тази бе най-близо до планините.
Конюшнята не бе достатъчно голяма, за да побере всички коне, но и снегът не бе достигнал до тези части на планините и климатът не бе по-различен, отколкото в руските равнини. Тъй като групата се състоеше от много хора, които трябваше да се подслонят за през нощта, цяло щастие бе, че антрето в хижата бе голямо.
Александра, която още бе ядосана на Васили за намерението му да продаде конете й, дори не попита дали може да използва спалнята, просто му заяви, че се настанява там. Васили, чието настроение също не се бе подобрило, изпита желание да я подразни.
— Така ли?
— Няма да е зле да свикнеш на известни неудобства — отвърна тя. — Скоро ще се сдобиеш и със съпруга!
— Няма ли да споделиш леглото си с мен?
— Дори не си го и помисляй! — С тези думи тя тръшна вратата под носа му.
Оттогава не бе му продумала. Но гневът й не трая дълго и скоро отстъпи място на меланхолия. Изминалите няколко дни бяха мрачни и мъгливи и откакто бяха тръгнали за Кардиния, Александра никога не бе изпадала в по-мрачно настроение.
Нина и братята й също не можаха да я развеселят, въпреки че Конрад беше на мнение, че Васили всъщност няма намерение да продаде конете й.
— Той е много богат, затова едва ли се нуждае от парите, които тези коне биха могли да му осигурят. Защо ще ги продава?
— За да ми отмъсти, че не го спасих от орис, по-лоша и от смъртта — отвърна тя с мрачна ирония.
— Ако той иска да се спаси, може и сам да го направи — заключи мъдро Конрад.
— Мислиш ли, че не съм му го казвала?
Нина също не й помогна, особено когато вчера се обърна към нея с думите: