— Лазар ме попита защо не искаш да се омъжиш за Васили.
— Не си му казала, нали?
— Това тайна ли е? — би попитала Нина с най-невинно изражение.
— Това изобщо не е тяхна работа.
В отговор Нина само недоволно бе изсумтяла.
— Но определено е работа на Васили и ти би трябвало да му кажеш.
— Той никога не ме е питал. Ти не си разказала на Лазар всичко, нали?
— Имаш предвид за онези изгубени години? — Когато забеляза, че Александра се изчерви, Нина излъга. — Не, разбира се че не. Казах му да пита теб.
А Александра прие, че след като до този момент той не бе дошъл при нея с въпросите си, сигурно е загубил интерес. Можеше само да се надява, че Лазар няма да спомене за това пред Васили. Не можеше да каже обаче защо се чувстваше по този начин.
Дори и Васили да научеше за Кристофър, това едва ли би имало някакво значение. Ако той имаше намерение да се оттегли заради друг мъж, постъпвайки като благородник, той щеше отдавна да го е направил, и то заради самия себе си. Не беше и поради това, че той щеше да се засегне. Него изобщо не го бе грижа на нея.
Александра предположи, че причината е в смущението и объркването й. Просто не искаше той да знае, че бе чакала седем години един мъж — и че все още го чакаше.
Сега, когато яздеха през града, в който Александра бе сигурна, че никога няма да стъпи, бе по-унила от всякога. Направи всичко, за което бе могла да се сети, за да накара Васили да се откаже от годежа, но ето че все още бе сгодена за него, а времето й изтичаше.
Щяха да я отведат в къщата на семейството му. Някой й бе споменал, че отиват там. Знаеше, че ще се срещне с майката на Васили, и се страхуваше от тази среща, защото тогава годежът щеше да изглежда окончателен и невъзвратим.
Александра още не бе решила дали да продължи да използва хитрините си и пред графинята, или да се откаже, тъй като за Васили не бе имало никакво значение, че се бе държала като недодялана провинциалистка. Дали това щеше да има значение за майка му? А ако имаше, дали тази жена имаше достатъчно влияние върху сина си, за да го накара да промени решението си за годежа? Вероятно не, но Александра предположи, че дори шансът за това да бе нищожен, тя трябваше да опита. Въпреки това щеше да бъде много трудно да се държи скандално и невъзпитано пред друга жена от благороден произход. Много по-трудно, отколкото пред Васили и хората му. А тази жена бе съпруга на най-добрия приятел на баща й!
Но това не бе всичко. Откакто бяха напуснали селото на бандитите, едно малко, предателско гласче не преставаше да й нашепва да спре да се съпротивлява и да се омъжи за този мъж. Разбира се, Александра отказваше да го слуша. Съществуваха хиляди причини да не може или да не иска да се омъжи за него и само една да иска и да няма нищо против да го направи. За тази причина тя изобщо не трябваше да научава, не и преди сватбата.
Когато Васили не бе близо до нея, можеше лесно да се укорява, че си мисли за това. Но когато той бе наблизо или когато се улавяше, че го гледа, тя си припомняше толкова ясно любовната нощ, че само при спомена оставаше без дъх. А през нощта, когато нищо друго не отвличаше мислите й, споменът за нежността и ласките му отново я заливаше. Това, което увеличаваше отчаянието и унинието й, бе страхът, че ако се случи най-лошото и се принуди да се омъжи за него, може да забрави всички причини, поради които той щеше да бъде ужасен съпруг, и да се отдаде само на удоволствието от близостта му.
Можеше да се каже, че това няма да се случи, но нали първа бе отрекла, че някога ще се поддаде на зова на плътта, но все пак го бе направила. Бе повече от сигурно, че пак ще го направи, макар сега да си казваше, че не желае Васили.
Тя не искаше да идва и в Кардиния, но ето че се намираше тук и скоро щеше да се омъжи. Кога ли ще се състои сватбата? След дни или седмици? Нямаше значение кога, за нея щеше да е твърде скоро. А и каквото и да измислеше, за да забави сватбата, то нямаше да трае дълго.
Александра буквално се поболяваше от тревоги, а това много вероятно бе да се превърне в забавяне, за което не беше помисляла. Дали пък не се притесняваше от срещата с майката на Васили? Ако тази жена я посрещнеше с отворени обятия, Александра чувстваше, че няма да издържи.
Александра потръпна само от мисълта за това. Тази среща поне можеше да бъде отложена малко. С тази цел тя насочи Гордостта на султана към дорестия кон на Васили.
— Заедно с майка си ли живееш, Петров?
Той я погледна с изненада, която Александра бе сигурна, че не бе искрена.
— Значи си решила отново да ми говориш?
— Значи си забелязал, така ли?
— Да, така е. Това, за което съжалявам обаче, е, че отново си решила да изпробваш острия си език върху мен.