— Не отговори на въпроса ми.
— Не, не живея с майка си.
— Тогава, покажи ми къде живееш.
Този път той наистина се изненада.
— Сега?
— Точно така, сега.
Васили си помисли за Фатима и за бурните й приветствия всеки път, когато се връщаше вкъщи, дори след кратко отсъствие, и поклати глава.
— Това е ергенско жилище. Не е правилно да те водя там, преди да сме се оженили.
Отрицателният отговор само засили упоритото й желание да постигне своето.
— Ако се безпокоеше за това, кое е правилно и кое не, нямаше да се жениш за мен. Покажи ми дома си или ще кажа на казаците да направят лагер точно тук, на улицата.
— Ако направиш това, ще те арестуват.
— Наистина ли? — попита заинтригувана. — Значи си мислиш, че бих предпочела затворническа килия…
Васили почувства как гневът му започва да се надига.
— А какво ще кажеш за тъмницата? Това поне може да се уреди.
В Кардиния нямаше тъмници, но в този момент Васили си помисли, че няма да е зле да нареди да построят една за нея. А Александра, от своя страна, започваше да се изпълва с подозрения. Бе го помолила за нещо толкова просто, а той очевидно увърташе.
— Да не би да има в къщата ти нещо, за което аз не трябва да знам?
— Просто, след като пристигнахме, имам да върша твърде много неща, които не включват да те развеждам…
— Добре! — прекъсна го рязко тя. — Тогава ще я разгледам някой друг ден, без теб. Сигурна съм, че някой от слугите на майка ти няма да има нищо против да ме разведе.
Разбира се, всеки един от слугите на графинята с удоволствие би свършил тази работа. Нищо не би могло да се случи, ако Александра се появеше в къщата в негово отсъствие. Но Васили не искаше да рискува. Заплахите й спрямо любовниците му бяха твърде сериозни, за да ги подцени.
— Винаги ли ще се държиш по този начин? Винаги ли ще ми бъде толкова трудно с теб? — попита той, като дори не се опитваше да крие раздразнението си.
Тя му се усмихна едва забележимо.
— Заради теб винаги ще се старая.
— В такъв случай, добре дошла в скромното ми жилище — отвърна сухо той и посочи къщата, край която бяха минали току-що.
Тя му хвърли недоволен поглед.
— Наистина ли ще отнема чак толкова от безценното ти време? — Гласът й бе пропит от ледена ирония.
След като каза това, Александра обърна коня си и го насочи към красивата градска къща, която й бе посочил Васили.
Васили не отговори. Извика на Лазар, който бе избързал напред, да продължи с фургоните и конете. В този момент Александра осъзна, че ще остане насаме с него, и почти се отказа от намерението си да разгледа дома му. Но в голямата триетажна къща със сигурност имаше прислуга. Никой с богатството на Васили не би уволнил слугите си само защото ще отсъства месец-два.
Предположението й се оказа вярно. Когато двамата застанаха пред входната врата, Васили силно почука. Докато чакаха да им отворят, Александра усети, че той не е само раздразнен от неочакваната й молба. Изглеждаше някак… нервен. Възможно ли бе? Действително ли се притесняваше какво ще каже тя за дома му? Твърде съмнително. Сигурно си въобразяваше, а и защо трябваше да се интересува от чувствата му? Беше прекалено разочарована, че къщата му се оказа толкова близо и посещението нямаше да отнеме толкова време, колкото си бе мислила отначало. Отново започна да я обзема мрачно настроение, а заедно с него — и една съвсем нетипична за нея апатия. Какво значение има, ако майка му не я хареса? Какво толкова, ако баща й изпадне в ужас, когато научи за скандалното й държание? Какво от това, че ще изгуби Кристофър, ако този брак се състои?
Вратата се отвори и на прага застана слуга, който поздрави Васили с дрезгав глас и който я порази с фигурата си. Той беше най-високият и най-едър мъж, когото някога бе виждала, истински великан. Човекът бе с набръчкано от старост лице и побелели коси. Александра си помисли, че той би трябвало отдавна да се е пенсионирал. Беше твърде стар за иконом, какъвто очевидно беше, тъй като веднага започна да дава заповеди на няколко слуги, един от които веднага се погрижи за конете им. Александра си каза, че в разцвета на младостта си той, изглежда, не е имал никакви проблеми да държи настрана нежелани посетители.
В този момент Васили му казваше — като го нарече Маурус, — че сега няма да остане в къщата, а ще се върне по-късно тази вечер. Той дори не си направи труда да я представи, затова Александра им обърна гръб и с огромен интерес се огледа наоколо — намираше се в най-красивото антре, което бе виждала някога.
Белият мраморен под отразяваше светлината, идваща от огромните прозорци с цветни стъкла над вратата. Тази прекрасна палитра от цветове превръщаше дори трите огромни кристални полилея, които висяха от тавана на втория етаж, в блестящи скъпоценни камъни. Антрето бе дълго и доста широко, в средата му се виеше огромно стълбище, а коридорите от двете му страни водеха към вътрешността на къщата.