Сега единствената му надежда бе майка му и адът, в който се бе озовал, можеше да свърши още същия ден. Още първата среща на графиня Мария с Александра можеше да стори това. Господи, тя си бе тръгнала и бе затръшнала вратата след себе си, прекалено ядосана, за да го изчака да излезе. Представи си я изгубена в този голям град. Тя беше съвсем сама, а и с дрехите, с които беше облечена… мъжете нямаше да се поколебаят да й направят неприлични предложения. А той й бе взел камшика! Бе я оставил напълно беззащитна!
Завладя го смразяващ страх. Васили се втурна вън от къщата, плувнал в студена пот, а страхът му нарасна още повече, когато видя, че прислужникът държи само неговия кон. Александра не се виждаше никъде.
— Дамата попита ли как да стигне до дома на майка ми? — попита Васили, като се метна на седлото, но прислужникът само го погледна объркано.
— Дама ли, сър?
— Говоря за жената, която пристигна с мен — отвърна нетърпеливо Васили.
— Не, сър. Но я чух как нареди на кучето си да намери някаква жена на име Нина.
Тези думи изобщо не успокоиха Васили и той подкара коня в галоп, надявайки се да настигне Александра, преди да си е навлякла куп неприятности. Но когато пристигна във фамилната къща, все още не бе успял да я намери, а докато открие графинята, която бе в оранжерията, бе останал без дъх.
— Къде е тя? — изкрещя, без дори да осъзнава какво прави.
Мария го погледна с широко отворени от възмущение очи.
— Нямаше те цели три месеца, Васили! Това ли е поздравът, който заслу…
— Майко, Александра тук ли е?
— Не, не е тук — отвърна тя. — И как така тя не е с теб? Пристигнаха само слугите й, а последният от тях — само преди няколко минути.
Като чу това, той видимо се успокои.
— Да не би този слуга всъщност да е бил жена?
Мария се намръщи.
— Предполагам, че е твърде вероятно. Искам да кажа, че след като вече го спомена, да, така беше.
Страхът му се изпари на мига, но почувства такава слабост, че трябваше да седне на най-близката пейка. Мария, която го наблюдаваше внимателно, присви подозрително очи.
— Не искаш да кажеш, разбира се, че тази жена е баронеса Рубльова!
Би трябвало да изпита гняв заради тревогата, която му бе причинила, но вместо това Васили откри, че се усмихва.
— Страхувам се, че е така.
Мария беше ужасена.
— А аз я изпратих в помещенията на прислугата!
При тези думи Васили избухна в гръмогласен смях.
— Никога не съм се чувствала толкова неудобно! — заяви по-късно Мария на сина си. — Но защо тя не каза нищо?
Намираха се в гостната и чакаха Александра да се присъедини към тях за вечеря. Преди това Васили бе ходил в двореца, за да уведоми братовчед си, че се е върнал, но Стефан бе свикал министрите си на съвещание, затова Васили остави съобщение, че ще отиде на следващия ден. След това бе имал достатъчно време да се върне вкъщи и да се преоблече за вечерята, която не би пропуснал за нищо на света. Освен това трябваше да успокои и Фатима.
Тук вече търпението му бе подложено на сериозно изпитание. През цялото време Фатима не спря да плаче. Досега бе отстъпвал пред сълзите й, но този път не можеше да си го позволи, защото знаеше, че Александра много скоро ще открие истината. Освен това самият той мислеше, че е много по-лесно засега да отстрани Фатима от дома си, отколкото отново да се разправя с разярената Александра. Но дори и когато каза на любовницата си, че преместването й е само временно, тя пак не можа да се успокои.
Знаеше, че най-лесният начин да я убеди, че всичко ще бъде наред, бе да я люби, но странно, не изпитваше и най-слабото желание да го направи. Дребното, крехко тяло на Фатима вече не го изкушаваше както преди, не и когато бе в състояние да мисли само за съблазнителните извивки и прекрасните гърди, които шепите му не можеха да поберат… господи, не отново!
С усилие се върна към настоящето и към въпроса на майка си.
— Александра не е казала нищо, защото такива неща просто не я интересуват. Можеше спокойно да я изпратиш в конюшнята и тя щеше да е щастлива.
— Какви са тези нелепи приказки? — възмути се Мария. — И защо беше облечена по този начин? Да не би нещо да се е случило с дрехите й?
Васили сви рамене.
— Тя донесе цяла планина от куфари, но дали в тях има и една рокля, не бих могъл да знам. Виждал съм я облечена единствено така, както си я видяла и ти.
Мария присви подозрително очи. Той не можеше да не забележи колко е недоволна от него.
— Ти продължаваш да ми се подиграваш, нали? Наистина, Васили, не намирам нищо смешно в това.
— Не мога да ти опиша колко съм щастлив да го чуя, майко. Всъщност не мисля, че тази вечер ще видиш нещо, което да намериш смешно или приятно.