— Да смятам ли, че вече всичко свърши? — попита тя.
Не бе му хрумнало, че присъствието му веднага би я навело на тази мисъл.
— Съжалявам, скъпа, но ние все още сме сгодени.
Александра отново си пое въздух. Само миг преди това, когато го видя застанал на входа, бе затаила дъх. Сега се чувстваше отмаляла, в което нямаше никаква логика.
Реши да не му обръща внимание и отново насочи погледа си към кобилата. Той вероятно бе дошъл само за да се оплаче от държанието й по време на вечерята.
— Остави ни сами.
Думите, изречени рязко, я накараха веднага да застане нащрек. Васили бе впил поглед в Стенка, който не помръдваше от мястото си. Приятелят й беше ядосан, в което нямаше нищо чудно. През последния един час бе положил всички усилия, за да повдигне малко духа й и да я развесели, и след като бе успял да го постигне, никак не му харесваше, че Васили се бе появил внезапно и бе развалил всичко. Но в продължение на пет седмици Александра бе успяла да държи приятелите си и Васили далеч един от друг и сега не им позволи да се нахвърлят гневно, нямаше да го допусне.
— Всичко е наред, Стенка — заяви тя с твърд глас. — Ще се видим утре сутринта.
Стенка кимна едва забележимо и тя довърши работата си с кобилата. По тази причина пропусна да забележи погледите, които си размениха двамата мъже. Изражението на казака говореше ясно „Ако я нараниш по някакъв начин, ще те убия!“, а погледът на Васили недвусмислено казваше: „Сега тя ми принадлежи, затова не се бъркай!“
Не че Васили го мислеше наистина. Съвсем не. Но искаше да остави казака точно с това впечатление.
След като Стенка излезе, Васили отново насочи вниманието си към Александра. Зачуди се защо бе накарала казака да си отиде, след като не искаше да остане насаме с годеника си, бе сигурен в това. Каквато и да бе причината, в момента определено бяха сами. Почувства как желанието отново се надига у него. Странно, но този път не изпита нито яд, нито досада. Сигурно свикваше. Но пък бе толкова лесно да я желае! Случваше се прекалено често.
Александра изми ръцете си в кофа с вода. После се изправи, погледна го и изпусна въздишка на примирение.
— Не е ли по-добре да приключваме с това?
Възможно ли бе да бе отгатнала мислите му?
— С кое?
— С оплакването ти от мен — отвърна тя. — Затова си тук, нали?
— Всъщност не — каза той. — Мисля, че вечерята мина доста добре.
— И майка ти не е бясна?
— Не. По-скоро упорита и решителна.
Той не обясни нищо повече, а се усмихна. Александра винаги се изпълваше с подозрение, когато той се усмихнеше.
— Тогава защо дойде?
— За да си взема коня.
— Ти си дошъл да си вземеш коня, вместо да изпратиш някой слуга? — Александра не можеше да повярва на ушите си.
— Казваш го така, като че ли никога не върша нищо сам, Алекс.
— Така е.
— Не мислиш ли, че поне веднъж можем да проведем разговор, без да спорим и без да се караме? — въздъхна той.
— Вероятно не.
— Не можем ли поне да опитаме?
Тя го погледна изпитателно, но след миг само сви рамене с безразличие.
— Имаш ли предвид нещо определено, за което искаш да разговаряме?
Нямаше. Просто не искаше още да си тръгва. Но знаеше защо, или просто така си мислеше. Младото му тяло протестираше и настояваше да бъде задоволено. Но Васили нямаше да го направи. Не бе добра идея отново да я люби, защото това щеше да доведе до нови усложнения — освен това нищо чудно той да се пристрасти към тази жена.
Но тъй като нямаше определена тема, по която искаше да говори с нея, той заговори за първото, което му дойде наум.
— Забелязах, че колите са все още пълни. Нямаш ли намерение да наредиш да ги разтоварят?
— Взех няколко куфара и ги внесох в къщата. Не виждам причина да разопаковам останалото.
Тя, изглежда, бе готова да си тръгне всеки момент. Васили осъзна, че тази мисъл изобщо не му харесва. Дори изпита страх, че никога повече няма да види…
— Трябва да тръгвам — заяви рязко.
— Колкото за днешния ден… — каза тя едновременно с него, но след като разбра какво каза той, просто добави: — Няма значение.
Бе опитал, наистина бе опитал. Но ако самата тя се готвеше да повдигне въпроса за обещанието му, че ще я люби на всяка цена, ако прояви насилие, как да го отмине без внимание?
— Ела с мен вкъщи, Алекс, веднага.
В очите й лумнаха гневни пламъци, не толкова от неочакваната молба, колкото от факта, че той бавно започна да се приближава към нея.
— Защо?
— Защото нямам намерение да те любя в конюшнята.
— Престани, Петров! Имах искреното намерение да се извиня. Нямаше да се ядосам, ако онази жена не бе използвала сълзите си, за да ти повлияе.