— Това е обичайна тактика, въпреки това, предполагам, че ти никога не би я използвала, така ли е? — Васили продължаваше бавно да пристъпва към нея.
— Разбира се, че не. Но въпросът е в това, че нямах намерение да я заплашвам. Само щях да й кажа, че трябва да напусне, което се и опитах да направя…
— И накрая все пак я заплаши.
— Но нямах такова намерение! Нямаш основание да изпълниш смешното си обещание!
— Но все пак това, което видях, е същото, което ми повтаряш вече от доста време. Ти не ме искаш, но и никоя друга не трябва да ме има. Не е ли в това същността?
Ако не бе изпаднала в паника — гърбът й се облегна в стената, а той почти я беше достигнал, — Александра сигурно щеше да се разгневи достатъчно, за да го удари.
— Точно така! Не те искам, но засега ти си мой.
Това започваше да му харесва.
— Едното от тези две неща можем да променим, не мислиш ли?
— Не можем.
— И кой го казва?
Той се приведе към нея, притискайки я с тяло към стената, а устните му потърсиха нейните и ги завладяха с жар и нетърпение. За един дълъг миг тя се отдаде на удоволствието от натиска на силните му мускули, на яростното му желание, на устните му, които нежно докосваха страните й. Собствената й реакция бе не по-малко необуздана. С наслада вкусваше чисто мъжкия му аромат, в нея отново се надигаха онези вълнуващи, диви усещания, които само той можеше да предизвика. Толкова й се искаше да отстъпи, да им се отдаде изцяло…
Но този път Александра не изгуби самообладание. Макар и с болка, си спомни, че това няма да ги отведе доникъде, щяха да задоволят страстта си и после какво? Александра не искаше да свиква с това чувство, не искаше да се привързва към Васили, щом той нямаше намерение да остане дълго с нея.
Затова тя постъпи по единствения начин, който знаеше, че ще го спре.
— Божик! — извика с тон, който животното не можеше да пренебрегне.
Кучето веднага наддаде предупредително ръмжене. Васили дори не бе забелязал хрътката, тъй като Божик се бе свил в другия край на бокса, зад конете. Но сега разбра защо Александра не се бе уплашила да остане насаме с него. Той внимателно се отдръпна от нея.
— Не играеш честно, скъпа.
— Нито пък ти, Петров!
Когато чу това, Васили се усмихна, тъй като разбра, че не й бе лесно да го отблъсне. Не й бе лесно и да му даде този рязък отговор. Васили нямаше намерение да остави и двамата да страдат по този начин, когато с малко чар и нежно убеждаване можеше да разруши защитните й стени — така поне си мислеше.
Но не можа да изпълни намерението си. От входа на конюшнята някой високо извика името му. Васили веднага позна, че това бе приятелят му Серж Лехар, когото винаги се радваше да види, с изключение в настоящия момент. Потискайки едно гневно проклятие, той извика:
— Идвам след миг, Серж.
— Те са направо чудесни. Точно такива са, каквито ги описа Лазар — дойде отговор откъм входа.
— Това е един от приятелите ми — прошепна Васили на Александра. — Очевидно, Серж се възхищава на конете ти.
— Ако поиска да купи някой от тях, трябва да знаеш, че нямам намерение да продавам.
Това изявление не изненада Васили толкова, колкото упорството, което се криеше зад него.
— Защо не?
— Защото тъгувам за всеки кон, който съм продала. Често си мисля за тях и за новите собственици. Не искам да знам, че един от моите коне принадлежи на някой твой приятел, защото не искам нищо да ми напомня за теб, когато се махна оттук.
Като си спомни това, което се бе случило между тях, Васили едва не се засмя на думите й.
— Ти всъщност не мислиш, че ще се оженим, нали? И никога не си го мислела.
Само преди няколко седмици това щеше да е самата истина, но когато днес влезе в града, Александра изпита такава безнадеждност! Въпреки това нямаше намерение да му го казва.
— Разбирам що за човек си ти, Петров — заяви му тя спокойно. — Развратник като теб — женен? В последния момент ще се уплашиш и ще се откажеш. Така трябваше да постъпиш още преди да ме отведеш от дома на баща ми.
— Много ми е интересно, че мислиш така — отвърна той, а пръстите му леко погалиха страната й, преди той да отстъпи крачка назад. — Аз пък съм склонен да си мисля, че ще се оженим. Но няма да взема решението си пред олтара, мога да ти обещая това.
Той си тръгна, без да обясни какво искаше да каже с тези загадъчни думи. Можеше да й каже какво възнамерява да прави майка му. Можеше да й каже, че ако се разбунтува и не се научи на обноски, ще постигне каквото желае, тъй като брак нямаше да има. Но не й каза нищо. Остави всичко в ръцете на съдбата и проклет да беше, ако знаеше защо го направи.