Таня посочи няколко удобни стола, като покани Александра да се настанят удобно, за да могат да разговарят. Александра предпочете някоя по-безобидна тема.
— Говорите английски много добре.
— Но аз съм отраснала в Америка, където всички говорят на този език. Същото мога да кажа и за теб.
— Учителят ми настояваше да уча френски и английски, въпреки това английският ми не бе много добър. Успях да го усъвършенствам много по-късно…
Таня не забеляза леката тъга на Александра и продължи:
— Аз научих малко френски при хората, където работех, но все пак не достатъчно, за да поддържам и един обикновен разговор. Но се радвам, че няма да имаме нужда от преводач. Тук често се нуждая от услугите на преводачи, въпреки че уча кардински. Разбрах, че този език е много близък до руския, така че ти ще го научиш много по-лесно от мен.
Александра нямаше никакво намерение да го учи, но не каза нищо. Въпреки че бе решена да се държи дистанцирано, думите на кралицата възбудиха любопитството й.
— Вие сте работили?
— Васили нищо ли не ти каза? Израснах в една кръчма, без да знам коя съм в действителност. Когато Стефан и приятелите му ме намериха и се опитаха да ме убедят, че съм принцеса от тази страна, сгодена от рождението си за престолонаследника, не повярвах. Първоначално си помислих, че те са ми подготвили някаква изтънчена шега, но когато продължиха да настояват да тръгна с тях, си помислих, че искат да ме продадат в някой бордей. По Мисисипи такива неща бяха често явление.
Докато Таня разказваше, очите на Александра се бяха разширили от удивление, но след това тя избухна в смях.
— Бордей?!
Таня също се разсмя.
— Разбирам колко невероятно ти звучи, но на мен ми се струваше много по-вероятно, отколкото това да се омъжа за краля на една страна, за която дори не бях чувала.
— Разбирам. Кое ви убеди накрая, че те казват истината?
— Когато ме качиха на един кораб за Европа, признаха, че кралят е Стефан, а не Васили.
— Васили?
Спомняйки си за онези събития, Таня се намръщи.
— Това беше идея на Стефан. Още от самото начало им създавах главоболия, затова той си помислил, че ще се съглася с по-голямо желание да тръгна с тях, ако ми кажат, че Васили е кралят и че за него ми предстои да се омъжа.
— Не мога да си представя защо.
— По същия начин се чувствах и аз. По онова време ужасно ненавиждах Васили, той се държеше невероятно високомерно и бе направо непоносим. Но сега трябва да призная, че съм много привързана към него.
— Искате да кажете, че е възможно човек да привикне с неговата арогантност? — попита невярващо Александра.
Таня предпочете да не отговаря на този въпрос, поне не преди да си е изяснила това, което вече бе започнала да подозира.
— Мога ли да те попитам защо той не ти позволяваше да ядеш?
— Васили ще узнае ли какво съм отговорила?
— Не и ако не искаш.
— Много добре. В действителност той не искаше вие да ме видите да ям каквото и да било. Той мисли, че се храня като прасе.
Александра каза това с известна доза хумор, затова Таня се осмели да я попита:
— А така ли е наистина?
— Само когато той е наблизо.
— Започвам да разбирам. Лазар ни разказа за пътуването, но говореше повече за държанието на Васили. В действителност ти не искаш да се омъжиш за него, така ли?
— А вие бихте ли се омъжили за такъв развратник?
Таня избухна в смях.
— Съгласна съм, че той понякога си позволява твърде много. Васили е прекалено красив и жените лесно си загубват ума по него. Имах намерение да предупредя моите придворни дами, че той вече не е на разположение.
— Е, това ще ми спести доста неприятности и отрязани уши — измърмори Александра.
Таня се сепна. Лазар не бе споменал точно това. Бе казал само, че Александра е използвала заплахи.
— Наистина ли би го направила?
— Не, но жените предпочитат да не рискуват.
Таня отново се засмя.
— Предполагам, че е така. Но знаеш ли, Васили никога не е имал причина да не бъде развратник. Доколкото разбирам, когато си го видяла за пръв път, си му казала, че не искаш да се омъжваш за него, което съвсем не го е окуражило да промени точно тази страна от характера си.
— Научих за този годеж няколко часа преди да се запозная с годеника си.
— Сигурно се шегуваш!
— Съвсем не — отвърна Александра. — Баща ми го пазеше в дълбока тайна. Страхуваше се, че ако ми каже по-рано, изобщо няма да остана в имението и да посрещна Васили, което бе твърде вероятно, като се има предвид колко ядосана бях тогава.